"Студио А" - Демокрация преди демокрацията

През 1978 година в сърцето на България се заражда нещо, което е без аналог за този период. Уви, не са много хората, които си спомнят. Тогава се основава "Студио А" - експериментален театър към ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", който живее кратко, но съществено.

Тази година се отбелязват 30 години от най-успешната пиеса, играна от студентите - "Внуци", с автор Калин Илиев. Затова и част от някогашните артисти, вече хора на средна възраст, работещи в различни сфери, се събраха, за да разкажат своята любопитна история.

За петте години живот на "Студио А" те поставят четири пиеси: "Каспър" и "Обругаване на публиката" по Петер Хандке, "Внуци" - авторска и "При закрити врата" по Жан Пол Сартр.

Когато студентите се самоорганизират през есента на 1978 година, те имат нужда от институционален гръб. Под крилото си ги взема доц. Гено Генов, който разказва сладкодумно:

"Студио А" е пример за демокрация преди истинската демокрация. Студентите носеха театъра в кръвта си и ме подбудиха да ги покровителствам, защото искаха да правят необикновени неща. Те измислиха и името - "Студио А", което означава "Студио Аудитория".

Те не искаха и да се харесват. Нито на мен, нито на ръководството. Не искаха да се институционализират. Те бяха един ранен "ъндърграунд" по време на една напрегната социална атмосфера", спомня си доц. Генов.

"Те бяха дръзки достатъчно, за да преведат две пиеси на Петер Хандке, който тогава негласно бе под запрещение като автор. Те направиха "Каспър" и постановка, която се счита за култова в т. нар. "театър на протеста" - "Поругаване на публиката". Имаше скърцания със зъби, но те успяха."

Разказът продължава отново от първо лице, само че този път един от артистите проговаря - Красимир Бабчев, който си спомня за ключовата 1981 година, когато "Студио А" печели награда за оригинален прочит на българската история от конкурс в Пловдив, с авторската постановка "Внуци", която отразява въстанието на Петър Делян.

"Ние нямахме режисьори, сценаристи и автори. Тогава Юлия Огнянова беше председател на журито и ни призна, че заслужаваме първата награда, но обясни, че поради "определени" причини не могат да ни я дадат.

Ние не се изживяваме в ролята на герои или дисиденти. Ние искаме да говорим за липсата на тази самодейност и на духа, който липсва сега в университета. Той липсва не само във ВТУ, но в цялата страна. Тогава имаше над 10 самодейни театъра и то елитни", споделя Бабчев, макар че тази тема няма как да бъде избегната.

Разказът за артистите-мечтатели обаче продължава: "Студио А" възникна като студио, а не като театър. Повечето от нас бяха филолози. Искахме да мислим по различен начин от другите в този период. Първата ни пиеса през 1979 година бе "Каспър" и заради нея по едно време заключиха Младежкия дом и не ни даваха да репетираме. Двама от нас бяха привиквани в стаите на Държавна сигурност.

Ние всячески се опитвахме да провокираме и използвахме много импровизация. Ако се опитаме да сравним в съвременен мащаб, ние бяхме нещо като Работилница "СФУМАТО". Ние бяхме и единственият театър, на който категорично беше отказано да излезе извън България с постановка. Позволявахме си да мислим по друг начин, но без да се изживяваме като големи герои", завършва Бабчев.

Думата поема Емил Попов, който се фокусира върху революционния език в пиесите: "Трябваше публиката да усети нещо различно и ново. Ако тогава хората спяха, сега сякаш са мъртви. Благодаря на ВТУ за това, че в сърцето на България намерихме нещо, което да тупти. Не знам дали това щеше да види бял свят, ако бяхме в София. Във ВИТИЗ всички ни тупкаха по гърба и ни се радваха и ни казваха: "Работете". Защото те не можеха да го правят."

Специално послание по повод срещата бе представено и от Калин Илиев, който поради уважителни причини не присъства на срещата: "Ние създадохме активен форум на вдъхновението и на свободата. Този театър беше нашата революция, а това липсваше в нашето поколение.

"Срещнах се и със самия Хандке през 2005 година, когато поставях една пиеса в Украйна. Тогава за първи път поставяха "Каспър" там. Той ми каза: "А вие сте я превели през 1980 година" и ме прегърна."

Накрая нямаше как да бъде пропусната и темата за състоянието на студентски театри сега. Доц. Генов изрази болката си от рекетьорството на днешните студенти, които сякаш са откърмени с прагматизъм, а не с артистизъм.

"От 2002 година има постоянна театрална група с художествен режисьор Стефан Попов. Решихме да поставим пиесата на Виктор Юго "Кралят се забавлява". Съставът от студенти беше голям, но те проявиха такъв прагматичен натиск в хода на репетициите. Те ни рекетираха, че ограбваме от времето им за подготвяне за учебната дейност. Едва изкарахме пиесата", разказва Генов.

"Има един момент на девалвация в начина, по който един студент си подрежда времето. На филолозите има обяснявах, че във всеки един учител има и актьор, защото не може да проведеш един добър урок, без артистичност.

Все повече идват студенти не с артистична нагласа, а такива с прагматична - да си вземат изпитите, а останалото време да не им се взима. Не искам да ви казвам какви рекет-фрази изникват от тях. С принуда нищо не става", заключва доц. Генов.

Срещата обаче далеч не приключва минорно, защото споменът от студентските години винаги е силен. А когато си успял да прокараш нишка на демокрацията във времената преди Горбачов, това определено е повод за гордост.

През театъра са минали около 20 души, сред които: Лъчезар Ангелов, Красимир Бабачев, Веселин Василев, Гено Генов, Любомир Добрев, Калин Илиев, Тихомир Константинов, Динко Константинов, Павел Кръстев, Грета Палякова, Румен Петров, Емил Попов, Величка Стоянова, Стефка Стоянова