Илинденско-преображенското въстание избухва на 2 август 1903 година в Македония и Одринска Тракия и по своята същност представлява най-масовият и добре организиран опит на преобладаващо българското население от тези територии да отхвърли властта на Османската империя и да се присъедини към Княжеството.

Инициатор на ббунта е Вътрешната македоно-одринска организация, която избира този начин да противодейства на турските зверства след потушаването на Горноджумайското въстание от есента на 1902 година. В обстановката на засилено полицейско и военно присъствие и извършването на редица беззакония срещу българското население, членовете на ЦК на ВМОРО се събират през януари 1903 година в Солун и решават да организират повсеместно въстание в Македония и Одринско.

Макар и около решението в крайна сметка да се обединяват всички кръгове в революционната организация, то е взето без предварителна подготовка и няма яснота по много от най-важните въпроси, засягащи бъдещата борба. Подготовката на въстанието се забавя заради яростното противопоставяне на вижданията на различни течения в революционното движение относно методите, които ще бъдат използвани, обхватът на борбата и ролята на българската държава в нея.

Все пак през април 1903 година се случва едно събитие, което дава допълнителен стимул на избухването на въстанието. "Гемирджиите", група младежи с българско самосъзнание, извършват в Солун серия от атентати (най-значимите от които срещу "Отоманбанк" и един френски кораб), след което се сражават няколко дни с властите по улиците на града, преди повечето от тях да бъдат убити. Този случай нажежава още повече взаимоотношенията между властите и българите и консолидира лидерите на революционното движение около идеята за всеобщо въстание.

Битолският окръг на ВМОРО организира нов конгрес в Смилево, на който е взето решение бунтът да започне на 20 юли (2 август стар стил), тоест на Илинден. Дейците на революционната организация от Одринско пък решават да се вдигнат на 6 (19) август (Преображение), а тези от Серско - на 27 септември (Кръстовден). Разминаването в датите съвсем не е случайно. Напротив, с този ход въстаниците целят да придадат мащабност на действията си както във времеви, така и в териториален аспект. Те разчитат, че започването на сражения на различни дати в различни точки ще всее смут сред властите и ще затрудни вземането на адекватни мерки.

Съгласно предварителните планове боевете в Македония започват на 2 август и бързо обхващат Битолско, Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско. Българските въстаници бързо овладяват град Крушево и обявяват Крушевска република, след което канят гърци и власи в управлението й. Никой не посяга на мирното турско население, с което недвусмислено е демонстрирано кое е основната цел на въстаниците - борба срещу закостенялата и назадничава Османска империя.

Началото на бойните действия в Битолско дава тласък на революционното дело в Одринска Тракия. На 18 август избухва въстание в Странджа, обявена е и Странджанска република. Освободени са Ахтопол и Василико (Царево), а турските войски са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.

На 27 септември на оръжие се вдига и Серския революционен окръг, където веднага започват активни военни действия.

Въпреки устрема на въстаниците, те нямат никакъв шанс срещу огромния ресурс в жива сила и въоръжение, който Османската империя хвърля срещу тях. Според документи от епохата общата численост на въстаниците е около 26 000, а аскерът, изпратен насреща им наброява 350 000. Когато към тази фрапираща разлика се добави и фактът, че занаятчии, селски стопани и скотовъди се бият срещу редовна, добре обучена армия, е цяло чудо, че жителите на Македония и Одринска Тракия са оказали толкова ефективна и продължителна съпротива срещу османската армия.

Въстаниците постепенно изчерпват силите и ресурса си и тогава султанът изиграва картите си изкусно, за да неутрализира и възможността България да се намеси на страната на бунтовниците. Той обявява, че ако Великите сили гарантират неутралитета на северната му съседка, ще прекрати кръвопролитията. Те, разбира се, се съгласяват и Княжеството е принудено да предаде интересите си и тези на хората, готови да дадат живота си, за да станат негови поданици.

По този начин, останали без собствени сили и в невъзможност да получат външна подкрепа, бунтовниците са обречени. В крайна сметка убитите в сраженията въстаници са около 1 000, а отделно загиват и повече от 4 500 цивилни граждани. По стар свой обичай, създал им славата на безмилостни варвари и жестоки азиатци, османците запалват и разрушават повече от 200 села. За пореден път разочаровани от историческата си съдба, над 25 000 българи от Одринско и Македония напускат родните си места и се преселват в Княжество България.

Илинденско-преображенското въстание е най-забележителният пример за жертвоготовността на сънародниците ни от земите, които Берлинският договор оставя извън пределите на Княжество България. То е и поредното доказателство, че българите не се притесняват да заложат живота си за наглед обречена кауза, стига да вярват истински в нея.