3 март – емоции, гордост или нещо друго
Вчера беше Националният празник на република България. Всички медии с гордост коментираха как народът ни посреща заветния ден, хората се разхождаха по улиците, развявайки малки и големи трибагреници, подрастващите пък изразяваха своето родолюбие най-вече в социалните мрежи.
Държа да поясня, че ценя и уважавам българската история. Почитам паметта на героите, отдали живота си в името на нашето Освобождение. Но това, което предизвиква отрицателните ми размисли, е комерсиалността – за жалост, така дълбоко заложена у мнозина сънародници. Моето мнение е, че не бива да си избираме само един ден, в който да заявяваме какви сме и какво мислим. Не е само 3 март датата, в която е нужно да си спомним, че сме българи и че сме свободни. Относно последното – дори и то не е сигурно, имайки предвид факта в какво Общество живеем, както и кой властва политически и културно…
Реших да посетя един от най-българските градове и по-конкретно - едно популярно и единствено по рода си събитие: спектакъла „Звук и светлина” в град Велико Търново. Срещнах различни хора, поговорихме си за история и чувства.
Всички те се гордееха, че са българи. На въпроса ми „Защо?” масовият отговор беше „Историята”. Така е. Имаме славно минало. Някога България е била велика страна. Дори и децата са чували за Крумовите закони, „Златният век” при Симеон… и много други известни и не чак толкова факти, които събуждат у нас онова гордо чувство към националната ни принадлежност.
Попитах хората и това, което ме „мъчи” най-много: „Защо родолюбието ни сякаш „възкръсва” само днес? Не трябва ли всеки ден, дори по малко, да почитаме историята и националните си герои?” До един се съгласиха. Казаха ми, че всеки ден трябва да показваме повече гордост и по-малко негативизъм, също и че който е българин по душа не е ограничен само в един ден за това специфично родолюбие.
На думи всички сме силни. Но действията… още утре знамената ще бъдат смъкнати от балконите, хората ще започнат да възхваляват земите зад граница, а България ще бъде многократно „осъждана”. Е, не ги виня. В съзнанието ми изниква популярният цитат „Обичам родината, не държавата”.
Продължавам да „тормозя” случайните граждани със своите въпроси. Питам ги за спектакъла „Звук и светлина”. И по-конкретно: на какви мисли ги навежда? Очаквам сърцераздирателни отговори (епитет, използван без ирония), но получавам сякаш… сухи, без особена емоция. Хората си мислят за история. За падането на крепостта Царевец. Разбира се, някои ответи са почти това, което търся: казват ми, че докато гледат удивителната възстановка в съзнанията им се вмъкват тъжни мисли, исторически „спомени” за славни битки… шоуто ги кара да настръхнат.
Разбира се, реших да ги попитам дали програмата трябва да се промени – да се внесе нещо иновативно, което да я освежи и направи по-атрактивна. Някои одобриха идеята ми и пожелаха да гледат още по-зрелищен спектакъл, но други приеха запитването ми погрешно: според тях новото в „Звук и светлина” би означавало промяна на историята. Алеко е казал: „Разни хора, разни идеали”.
В края на деня се разхождах сред търновци и си мислих колко много история има в този град. Наблюдавах заобикалящите ме люде и се чудих дали осъзнават какви ценности притежават. Чудих се защо никой не измисля атрактивни туристически лозунги, с които да привлича хората в старата столица.
Твърде много въпроси без отговори. 3 март приключи. Време е да се върнем към ежедневието и да чакаме другия ден, в който ни се налага да правим нещо специфично – 8 март например, когато сме „длъжни” да казваме на майките и жените си колко много ги обичаме. Любим мой комерсиализъм!
Автор: Станислава Добрева, Север.Бг
