Срещаме ви днес с поредната забележителна личност от семейство Георгиеви от горнооряховското село Поликраище. Как се оцелява в чужбина във втората половина на 20-ти век, как запазваш себе си извън родината и ставаш пример в очите на околните с голямото си родолюбиво сърце.

Спомени за своя свако Цвятко Байчев ни разказва проф. Георги Георгиев. Това е вид продължение на историята за "Братиславските градинари от Поликраище", посветена на неговата леля Здравка Байчева, и я публикуваме без съкращения.

Цвятко Трифонов Байчев е роден през 1924 г. в Поликраище. Той е трето поколение потомствен градинар. Дядо му заминава за Австро-Унгария, а по-късно и за Америка, а баща му работи в Братислава, Словакия.

Още съвсем малък Цвятко отива при него и прекарва цялата война в Словакия. Там посреща и съветските войски, след което се връща в България и отбива редовната си военна служба във Велико Търново. През 1948 г. се жени за Здравка Георгиева Попниколова от Поликраище, дъщеря на Георги Попниколов Попгеоргиев и Мария Георгиева Попгеоргиева. Същата година баща му се завръща в родното село, а той наследява градината и отпътува за Братислава.

През 1949 г. се ражда синът му Трифон и няколко месеца по-късно съпругата му Здравка пристига с него в Словакия. През 1956 г. се ражда дъщеря му Антоанета.

Цвятко Байчев е пример за българите, които, попаднали в чуждата земя от нищото, с многогодишен упорит труд и умения успяват да направят чудеса. Той е много едър човек, с благ характер, дипломат и това, което желае, постига с кротост и убеждение. Никога не повишава тон, не се кара с когото и да било. Много е уважителен и по тази причина хората, които го познават и с които общува, се отнасят към него с осбена почит. Винаги се обръщат към него с: "Pán Bajčev.” (Господин Байчев, слш.ез.) Съответно и той тях ги заговаря по същия начин, независимо от общественото им положение. В много редки случаи, при съвсем близки приятели обръщанието е от вида: "Miška baczi.” (Бай Мишо, унг.) или "Évulo”. ("Евичке”, умалително на словашки.)

Езикът на българите в Словакия е запазил своя чист характер с лека старинност и оттенъци на поликраищкия говор. Отличително за него е навлизането на сравнително малко на брой местни думи, които са побългарени и преобразувани по нашенски. Например казва се: "Дай ми едно бедни. Колко беднита искаш да ти докарам” ("Дай ми една щайга. Колко щайги искаш да ти докарам.”, бедни е производна на словашката дума debna – шайга.) "Приказвах днеска с ведуцата.” – vedúca – ръководителка, водеща, отговорничка на дадено предприятие, магазин или учреждение.

Цвятко Байчев има много добри организационни способности и създава на практика образцово семейно предприятие. Закупува си голяма градина в квартала "Приевоз", след като старата, наследена от баща му, е отчуждена за жилищно строителство. Има два камиона и всякакъв земеделски инвентар. Построява модерни оранжерии, отоплявани с газ, в които отглежда домати, пипер и цветя. Той познава отлично цяла Чехословакия и освен с производство, се занимава и с търговия на зеленчуци, картофи, дини, пъпеши, зелена царевица и др.

Мечтата му е да си купи мерцедес и за целта многократно пътува със сина си до Мюнхен. Накрая тя се осъществява и той е неизказано щастлив с новия си автомобил. Обичай е нашите градинари да си идват за сбора, да се срещат и да показват с какво са се сдобили. Пристигането му в Поликраище с мерцедеса е сензация и прави много силно впечатление.

Най-отличителната черта на Цвятко Байчев е неговото пословично гостоприемство. Не само брат му и шуреят му със семействата си, дядо му (бащата на жена му), сестра му от Будапеща, не само многобройните му роднини от Поликраище, Янтра, братовчедите му от Виена и Будапеща и приятелите му от Велико Търново и София, и от други села и градове в България, са негови гости. Той приема в дома си хиляди непознати българи, които са изпаднали в чуждата страна, които са в нужда и търсят помощ, няма къде да преспят, но и такива, при които всичко е наред, само и само, защото са българи.

Той кани в дома си цели автобуси с футболисти и богато ги гощава, а после им пълни резервоара с нафта и ги изпраща за България. На случайно срещнати българи, пътуващи с колите си, дава пари и пълни резервоарите с гориво, за да могат да се приберат по живо, по здраво в България, без да им иска адресите или да му връщат парите.

У него гостуват стотици артисти, спортисти, певци, дипломати, консули, представители на българската наука, летци, моряци, служители в наши търговски представителства, в министерства и хора от всякакви съсловия. Той ги посреща като най-скъпи и близки роднини, защото са българи. Не само това, развежда съвършено непознати нему българи по забележителностите на града – на замъка, на паметника Славин, на телевизионната кула, в курортната местност Железна Студенка, по най-големите магазини и къде ли не.

Домът му уважават и местни интелектуалци, учители, лекари, икономисти, доценти, професори, артисти, телевизионни работници, журналисти, оперни и естрадни певци, чуждестранни консули и дипломати, членове на словашкото правителство и на градската управа в Братислава. Прекрасното владеене на словашки език, който е научил още като дете, подходът му към хората и способността му да ги предразполага и убеждава, му отварят всякакви врати. Негови лични приятели са хора от всякакви среди в Словакия – работници в земеделски кооперации, в търговията както на ниско, така и на най-високо равнище, шефове на ресторанти, големи магазини, хотели, туристически комплекси, цигани, унгарци, словаци, украинци, руснаци, българи, български словаци, чехи, югославяни. Голям негов приятел е Карпатския вълк, управителят на една от най-големите и важни туристически вериги в Карпатите. Той носи това име, защото през войната душил гермаците с ръцете си, след като получил тежко нараняване и част от костта на крака му липсва. Карпатския вълк посреща Цвятко Байчев и неговите роднини от България с печена пъстърва и с музика от цимбали.

Особено чести негови гости са братовчедите му от Виена. Никола Куцаров от Кицея почти всяка събота и неделя му е на гости на печено пиленце, като му се завива и за кака им Йона, да си хапне. Особено доволен остава Никола Кушев – председателят на ПАК "Г. Оряховица” от гостуването си. Цвятко Байчев помага на Димо Йончев, генералният директор на Комбината за радиотехническа апаратура във Велико Търново, чиято дъщеря е на лечение във Виена. Докато то трае, Димо Йончев е в Братислава. Ръководството на МВР В. Търново полковник Мичев, генерал Радул Минчев, Слави Мерджанов, управител на хотел "Янтра” във В. Търново и жена му Лили Мерджанова, Дими и Цанка от Търново, главният готвач на Интерхотел "Велико Търново” през 70-те и 80-те години на миналия век и много други също се чувстват у тях като в роден дом. Огромна част от посетилите го са възхитени и благодарни.

Не всички българи обаче са благодарни за оказаното им гостоприемство и не всички знаят как да се държат. Част от тях, връщайки се в България, вместо да изкажат възхищението си от Цвятко Байчев и широката му душа, постъпват съвършено необяснимо. Попадайки в охолство и изобилие, те губят разсъдъка си и у много избуяват черни помисли, завист и злоба. Те не осъзнават, че всичко е постигнато от три поколения с убийствен непрестанен труд и много лишения, безсъние, напрежение, за сметка на здравето на домакините, които години наред не знаят ден отдих и що е то почивка, курорт или отпуск.

Например приятелите на племенника му Георги Николов Айдън Бекиров, аспирант по физика в Института по физика на твърдото тяло към БАН в София, родом от силистренското село Правда, и съпругата му Зюмбюл Бекирова от Варненско, след като са посрещнати най-сърдечно, нагощавани като свои хора, тръгвайки си казват: "Вие много ядете.” Самите те са гладни като кучета и са били нахранени, дадено им е за из път и са поканени отново.

Стоян Пенев, директор на училището в Сергювец, посрещнат, развеждан навсякъде в града и хранен царски, защото е приятел на зета на Цвятко Кольо, след като се връща, вместо да благодари, прави донос до партийния секретар в Поликраище Христо Топалов срещу Никола Попниколов и Трифонка Попниколова. В резултат на това, още на 1 септември веднага щом свършва отпуската и Попниколов е на работа, Топалов го вика на обяснение: "Какъв ти е Цвятко Байчев?” – пита той. "Зет ми е” – отговаря Попниколов. "Какво си правил в Братислава?” – пак пита Топалов. "Бях на гости на сестра си.” "Какво е правила жена ти на пазара и защо там е викала: "Просим, просим.” ("Prosím, prosím.” – "Моля, моля.” на словашки). Такова чудо невиждано няма никъде по света.

Случват се и комедии с многобройните гости. Например приятелят на Георги Николов от Университета в София Георги Колев пренася пари в буркан с мармалад през границата. Като стига в Братислава, той отива на улицата, където се намират магазините на техния Кореком, за да смени с най-изгоден курс валутата и да спечели от финансовата операция. Местните апаши му казват да им даде парите и за да не ги види полицията, че извършват незаконни сделки, да ги почака да дойдат. Естествено не идват. Вземат парите и изчезват. Георги остава без грош, но Цвятко и Трифон Байчеви го спасяват.

Цвятко Байчев изключително подкрепя семейството на шурея си Никола Попниколов. Когато те са в Братислава, натоварени на камиона, всички обикалят замъци – ходят на Червени камен, пътуват до Карпатския вълк на пъстърва, на Железна Студенка, Славин, на Замъка (Братиславския храд) и къде ли още не по Западна Словакия. После, когато купуват колите, пътуването става много по-луксозно. Племенницата му Марияна (дъщерята на Никола и Трифонка Попниколови от Поликраище) е вземана с тях или свако й й е купувал билет за самолета, за да им иде на гости. Пращал е кашони с банани по самолети до София, когато в България няма нищо. Когато племенникът му Георги Николов е изпратен от Комбината за радиотехническа апаратура като млад специалист на едномесечна бригада на пречиствателната станция до Кожа база в Дервенето, Цвятко Байчев всеки ден го кара до там сутрин и вечер го взема.

Особено смешен е случаят с пазаруването на яке от Георги в Братислава. Понеже той има много особен вкус, нищо не му харесва. Със свако си цял месец всеки ден обикалят из всички възможни магазини, но на Георги все не му се нравят якетата. Най-сетне, след адски мъки, той си избира и купува едно. След един месец на гости на Цвятко идват дъщеря му Антоанета и мъжът й Бендт от Америка. Той през цялото лято се вълнува как ще посрещне американците и как ще вдигне крака на масата и зет му ще ги вдигне и двамата ще се правят на американци. Той се чуди и как ще си приказват, след като зет му не знае нито български, нито словашки. Когато гостите идват, става много студено, понеже там рано настъпва есента, и Цвятко решава да им купи топли дрехи. Закарва ги в най-близкия магазин за втора употреба. Взема първото яке и го подава на зет си да го премери. Цвятко го пита "Гут?” (Добре ли е) и зет му казва "Гут!” (Добре е.). Американецът е висок два метра и якето му е късо, а ръкавите са му до лактите. Т.е. якето изобщо не е "Гут”. Това е очевидно и Цвятко пак го пита "Гут?” и зет му отговаря "Гут!” и якето е купено. Цвятко Байчев е силно разочарован от липсата на всякакъв вкус у зет си и на каквато и да било претенциозност. Той казва: "Ако беше Гошо, никога нямаше да си купи тази ветровка (vetrovka на словашки "яке"), а щеше да обикаля един месец, докато си хареса.

Цвятко Байчев подкрепя българското училище в Братислава, в което учат и двете му деца. Той винаги участва в събитията, организирани от българското консулство, по-късно посолство и от българското дружество по повод на национални празници или годишнини от определени случаи – балове, концерти и т.н.. Една от утвърдените традиции е полагането на венци пред паметника на българските партизани, загинали в Словашкото народно въстание срещу германците през 1944 г.

По време на събитията през 1968 г. той прави всичко възможно да осигури нормално снабдяване със стоки на своите клиенти. След пристигането на съветските войски в Братислава на 21 август 1968 г. настъпва объркване и голяма тревога. Около магазините се образуват огромни опашки, които се въртят в кръг и по няколко пъти ги обикалят. Няма обаче никакво блъскане, никакво пререждане. Хората стоят и чакат своя ред. Управителите непрекъснато ги зареждат, защото моментално стоките се изкупуват и лавиците се изпразват. Но хората знаят, че стоки ще има и търпеливо чакат.

Същото се случва и на пазара на Байчев, който се намира срещу един от тези магазини на третата спирка на трамвая в квартала на името на Карол Шмидке. Там продават племенникът му Георги и снаха му Трифонка. Хората стоят на огромна опашка и чакат да бъдат докарани картофи. Питат, ще има ли земияки (zemiaky – картофи). Отговарят им, да, ще има. Всички чинно и търпеливо чакат. В това време Цвятко Байчев със зет си Никола Попниколов са минали през блокадата на руските войски около града и са отишли при приятелите на Байчев в една от земеделските кооперации и са натоварили камиона. Когато се връщат на пазара, най-напред питат клиентите по колко килограма да дават. Отговаря им се по два, за да има за всички. Дава се точно по два килограма и Цвятко отново заминава за следващ курс.

Неговото голямо човеколюбие личи от следната случка, станала също по време на окупацията от войските на Варшавския договор през 1968 г. В едно село, където е отишъл да купува стока, той спира камиона си пред магазина и вижда на стъпалата пред него да седи едно руско войниче и да плаче. До него се извива дълга опашка от словаци, които чакат да си напазаруват. Той пита словаците: "Čo je?” – За какво става дума? – Те не му отговарят. Той отива при войничето и го пита защо плаче. То му казва, че е гладно и словаците не му дават да си купи хляб. (По това време словаците са силно озлобени и на много места руските танкове са обкръжени с младежи, които не ги пускат да излязат, замерват ги и войниците нито могат да получат храна, нито вода, нито да излязат повън. Чакат да дойде нощта и тълпите да се разпръснат, за да се покажат от танка.) Цвятко Байчев недоумявал какво им е направил войникът. Разблъскал ги, влязъл в магазина и му купил един чувал с хляб.

Цвятко Байчев е един голям българин, който макар и прекарал целия си живот в чужбина, винаги е обичал България и винаги се е мъчил да издига авторитета й и да помага на всички българи, с които се е срещал. При това, без да иска в замяна каквото и да било. Единствената причина е, че те са българи и той е българин. Надали втори такъв човек някога ще се роди.

<< Sever.bg във Facebook >>