Един от най-родолюбивите български възрожденци, Васил Априлов, е роден на 21 юли 1789 година в Габрово. Баща му Евстати бил представител на един от най-влиятелните местни родове, от който произлизали множество кметове на селото (каквото било Габрово тогава) и хаджии (посетители на Божи гроб; в онези времена пътуването до Йерусалим се предприемало от най-заможните хора и било изключително престижно).

Първият от множеството повратни моменти в живота на все още малкия Васил настъпил през 1799 година, когато баща му починал. Двамата му по-големи братя, които имали успешни търговски кантори в Москва, се завърнали в родния си край, за да уредят въпросите с наследството на Евстати Априлов.

Първородният, Христофор, поел грижите за брат си и го взел със себе си в Москва. Прагматичен като всеки успешен предприемач, той поверил Васил на гръцко семейство в руската столица, за да научи езика и да е подготвен за търговията в Цариград, в която виждал бъдещето му. От този период датира и елинофилията, която Васил Априлов изповядвал през по-голямата част от живота си.

Когато младежът навършил необходимата възраст, брат му го изпратил да учи в гимназията в Брашов, която давала солидно за времето си образование. Там Васил се проявил като буден младеж, представил се отлично в учението и усвояването на немски и латински език.

След като прекарал пет години в Брашов, по настояване на брат си през 1807 година той записал медицина във Виена. Младежът така и не завършил образованието си в столицата на Австро-Унгария заради незаинтересоваността си към лекарската професия и финансовите затруднения, които започнал да изпитва Христофор, но от този период му останали отличните познания по италиански и френски език.

През 1811 година Васил Априлов се установил в Одеса и започнал работа в кантората на гръцки търговец, роднина на съпругата на втория му брат Никифор. Скоро в черноморския град, тогава врата на търговията между Средиземноморието и Русия, се преселил и самият Никифор. Двамата отворили собствена кантора и стартирали изключително доходоносна търговия с водка и холандска рафинирана захар.

Делата на братя Априлови вървели толкова добре, че през 1828 година Васил решил да изтегли капиталите си и да се оттегли от търговията, за да живее по-спокойно заради лошото си здраве и желанието си да се отдаде на любимите си занимания с литература и филантропия.

През всичките тези години на търговия и усилена обществена дейност Васил Априлов бил убеден елинофил. Той членувал в повечето гръцки сдружения в Одеса, помагал с капитали на гръцкото освободително въстание от 1821 година и давал средства за обучение на гръцки младежи.

Сега, когато имал време да размишлява и да пътува, Априлов започнал да си задава въпроси, които преди изобщо не го вълнували. Те били свързани с произхода му, с народа му, с историческата съдба на българите и настоящето им. През 1831 година, по време на престоя си в Истанбул, той имал щастието да получи отговор на тези въпроси. Съвсем случайно в ръцете му попаднал трудът на големия руски историк и славянофил Юрий Венелин "Древните и сегашните българи".

Тази книга променила изцяло мисленето на Васил Априлов. Той научил много за славното минало на народа си и престанал да го приема като "второ качество". Едновременно със знанието за българите, у заможния търговец избуяла и силна любов към сънародниците му. Той започнал да крои планове как да им помогне да се самоосъзнаят и освободят, както политически, така и духовно. Убеден, че пътят към собствена държава и силен народ неминуемо минава през образованието, габровецът решил да създаде модерно за времето си училище в родното си селище, където знания да получават деца от цялата българска етническа територия. Той отхвърлил тогавашните модели за преподаване на църковнославянски или гръцки език и твърдо решил в новото училище да се преподава на разговорен български.

През 1832 година Васил Априлов споделил идеята си със своя приятел Николай Палаузов, който също бил от Габрово и търгувал в Одеса. Двамата се споразумели да отделят по 2 000 гроша годишно, за да построят и издържат модерно за времето си училище в родното си селище. Към начинанието се присъединили и други успели в търговията габровци, живеещи в чужбина - братята Константин и Димитър Мустакови, Бакалооглу, и то бързо се превърнало от смела идея в реално осъществим проект.

Васил Априлов направил съпричастни и богатите чорбаджии, които живеели в Габрово и ето, че на 23 март 1833 година първата копка на училището в старопланинското селище била направена в присъствието на великотърновския митрополит Иларион. Строителството продължило по-малко от две години и на 2 януари 1835 година отворило врати първото класно училище по българските земи, по-късно наречено Априловска гимназия.

Най-модерното учебно заведение за епохата и местоположението си бързо привлякло стотици българчета от различни краища, които получавали богати и разностранни знания и по-късно изигравали неоценима роля в освободителните, църковните и книжовните дела на народа. Някои от тях били и сред основателите на съвременната българска държава.

Макар и да е най-известен с училището, което основава, Васил Априлов има още редица приноси за съживяването и избуяването на българския дух. Той написал няколко книги ("Денница на новобългарското образование", "Мисли за сегашното българско учение", "Български книжници" и др.), водил усилена кореспонденция с десетки българи от различни краища и ги стимулирал да събират и описват народни традиции, обичаи, песни и предания... Малко известно е, че Васил Априлов публикувал и няколко средновековни български грамоти и е първият, който представил пред широката общественост монети от Второто българско царство.

На връщане от Истанбул през лятото на 1847 година Васил Априлов посетил за пореден път родното си селище и отново провокирал местните първенци да подкрепят финансово училището, като обещал да даде толкова, колкото този, който отдели най-много за издръжката на школото.

След като останал доволен от развитието на "детето си", родолюбецът се отправил за Одеса, без да знае, че никога повече няма да види нито Габрово, нито училището, в което е вложил толкова средства, енергия и страст.

Винаги страдал от разклатеното си здраве, Васил Априлов се разболял от туберколоза още в края на 20-те или началото на 30-те години на XIX век. Дълго борещ се с коварната "жълта гостенка", той бил победен от нея на 2 октомври 1847 година в румънския град Галац.

Тялото му било погребано там, но по-късно е изровено и повторно погребано в двора на гимназията, която едва ли би могла да се казва по друг начин, освен Априловска.

Впрочем Васил Априлов помага на училището и след смъртта си. В завещанието му изрично е вписано, че огромното за времето си състояние от 60 000 рубли, което той съхранява в Одеската банка, е изцяло предназначено за издръжката на първото класно училище по българските земи.

През 1935 година признателните габровци издигнали паметник на Васил Априлов в двора на гимназията.

И днес думите му, изречени на латински по повод боричканията между отделните идеологически течения в българските патриотични движения, звучат невероятно адекватно: Concordia res parvae crescunt (Когато са в хармония, малките неща израстват).