Вход | Регистрация

Светозар Кнезовски: "Във всеки човек дреме искрата на любовта"

Светозар Кнезовски: "Във всеки човек дреме искрата на любовта"
Светозар Кнезовски - Заро е малкият директор на частен Експериментален театър "Грифон" София-Париж. Завършил е актьорство за драматичен театър в Москва, Русия.

Представяме ви едно интересно интервю с актьора Светозар Кнезовски - Заро. Той гостува в Клуб "Таралеж" с моноспектакъла "Забравени от небето", създаден по едноименната книга на Екатерина Томова.

Спектакълът „Забравени от небето“ е игран от великата българска актриса Златина Тодева, с него тя печели и награда от Съюза на артистите в България за най-добра женска роля. Как се реши да избереш да изиграеш именно него? Доста висока летва – мъж да избере ролята на такава голяма актриса и да пресъздаде прекрасно женските образи.

Летвата е висока да, но ние адаптирахме текста така, че и мъж да може да го изиграе. Пък и аз не съм страхлив. Обичам предизвикателствата, ако мога така да кажа. Още повече работихме с много любов към мама Злата и смятам, че силата на текста и добрата режисьорска преценка направиха спектакъла също толкова силен. Не мога и не бих се сравнявал с мама Злата! Тя си остава една непроменлива величина в българските театър и кино. Сигурен съм, че там някъде има небесен театър и тя ни гледа от там и се радва на това, което се случва тук. Идеята се роди след като изслушах радиоварианта в нейно изпълнение. Тогава си казах, че рано или късно ще направя спектакъл по този текст и ето вече е готов и се играе на различни сцени в България, а сега смятам да го изнеса и в чужбина. Хората там имат нужда от подобни текстове и наши гостувания. Българското им липсва и смятам, че ще са щастливи, да им го занеса.

Кои бяха най-големите предизвикателства, пред които се изправи, подготвяйки спектакъла и колко време отне?

За никого не е тайна, че доста време (около година) текстът и идеята се въртяха в главата и сънищата ми. Когато сметнах, че съм готов, събрах екипа и за две седмици спектакълът беше готов. Трудности имах само с говора и песните, защото са на родопски диалект. Той е като чужд език и трудно се учи. Наставките и окончанията са различни спрямо времето и мястото, на което се намират съществителните. Не е лесно.

Любопитно ми е, имахте ли много разногласия с режисьора на спектакъла? Няма как прочитът на произведението и за двама ви да е бил един и същ.

Имахме разбира се, но с режисьор като Кристиана Бояджиева се работи лесно и в хармония. Не сме се карали. Тя е добронамерена към артистите, с които работи и им позволява много, стига да е в унисон с цялостната идея за представянето на текста. Това ми е първата обща работа с нея и съм възхитен от отношението й.

Въпреки тъжните разкази на родопските столетници, които разказваш не мислиш ли, че разказите на съвременниците ни са по-тъжни?

Разказите са тъжни и съвремието ни е тъжно, но в спектакъла показваме именно радостта от живота въпреки трудностите и разочарованията, които ни съпътстват. Животът продължава. Раждат се деца. Влюбени се срещат и продължават заедно през живота. Природата търпи своите обрати и отново идва пролетта. Така е и в душите на хората. Сезоните се сменят заедно с настроенията и възраждането е неминуемо.

В спектакъла взема участие и една кукла на конци. Защо решихте да представите така точно този образ?

Мануш е моята кукла която Андрей Хамбарски направи за мен преди време. В разказа на Мануш става въпрос за това, какво иска душата, а тялото не го позволява. Консултант за куклата беше Катерина Илкова. В началото бяхме скептични, но когато го раздвижих на точното място в текста, си пасна много добре. Куклата е образът на душата на Мануш, която живее свой собствен живот, отделен от неговия.

Скоро стана баща. Според теб как трябва да се възпитава младото поколение, за да може след време сред семейните му ценности да са и любовта, и интересът към корените?

Това са неща, които не се възпитават според мен, или ги имаш или не. Във всеки човек дреме искрата на любовта, но само от живота, който води и случките около него зависи дали ще я разгори или ще я угаси. А другото - то е история. Има хора, които обичат историята и се интересуват от нея, но има и други, които предпочитат да се ровят в мечтите за бъдещето. И в двата случая няма грешка. Аз лично се връщам към миналото без да пропускам настоящето, за да мога добре да живея в бъдещето.


Присъединете се към Sever.bg във Facebook, за да следите и там всичко, което публикуваме.



Докладвай за нередност в статията
Добави коментар