Ана Саласар: "За да танцуваш е необходимо да имаш нагон да се движиш и реагираш на музиката"

Срещнахме се с Ана в Клуб "Там" във Велико Търново, където представи два свои спектакли - "Con duende por favor" и "Fuck you very much". 

Разговорът с Ана ме убеди за пореден път, че никак не е трудно да правиш това, което обичаш и да му се отдадеш изцяло. Прочетете го и ще разберете защо танцът е щастието и животът на Ана.

Кога започна да танцуваш?

Започнах да танцувам класически балет от много малка, още 5-годишна. На 14 години спрях и до 30-годишна не бях танцувала. Занимавах се с други неща. Завърших актьорско майсторство в НАТФИЗ. Станах на 30 и ме "перна сачмата", и реших пак да започна да танцувам. Беше много интересно, защото всичките ми близки решиха, че това е налудничава идея.

Изпитвах физическа необходимост да се движа и да се изразявам с движения. Нямах сцена, нямах учители, не познавах нито един танцьор. Танцуваше ми се и започнах да танцувам на улицата. То пък взе, че ми хареса. Специализирах танцов театър в НАТФИЗ, започнах да ходя по уъркшопи, запознах се колеги...

Ето че не си се отказала.

Когато започнах, мои колеги ми казаха, че не мога да справя сама, няма как да преборя системата, имам нужда това, което правя да се продава. В България по някакъв начин артистите ги наплашват още от първия момент, в който им хрумне да се занимават с изкуство или какво и да е било друго.

Драмата бе, че семейството ми като цяло, се срамуват от това, че танцувам на улицата. За тях това е много голяма обида, едва ли не аз прося. Има толкова неща, които ти пречат, но човек се научава да мисли и да отделя внимание на това, което зависи пряко от него.

В един момент усетих необходимост да се съблека и да затанцувам чисто гола. Не спрях да правя това, което имам нужда да правя, дори и заради дъщеря си. Не трябва слушаш хората, а себе си.

Много хора не смеят да се чуят.

Много е лошо това. Ако не можеш да чуеш себе си, никой не можеш да чуеш. След като започнах пак да танцувам, започнах да се чувствам добре. Преди това не бях щастлива. 

Съветвам колегите си да си избият от главата, че държавата трябва да им дава пари или някой трябва да ги оценя или разбира. Захванеш ли се да правиш изкуство трябва да го правиш, защото не можеш да не го правиш. Не трябва да има друга причина.

Къде е разковничето към щастието?

Разковничето е да бъдеш с хора, които те обичат. Мисля, че жените сме като водата и приемаме формата на съда, в който ни сложат. Това също е и въпрос на избор. 

Какво е нещото, което ти доставя удоволствие, танцувайки, въпреки проблемите?

Самият танц. Аз имам нужда от публиката, защото тя е като огледало. Не мога да кажа кое обичам повече и кога се отпускам повече - пред хора или сама. Различни са усещанията. Фокусът ми е изцяло върху танца. Не да танцувам, а да бъда танцувана. Не да демонстрирам някакви умения технически, а да имам кураж и доверие в себе си, че да се оставя и дам на музиката, емоцията, мисълта.

Какво представляват твоите спектакли?

От заниманията ми с актьорско майсторство, съм останала с идеята, че на сцената се действа. Каквото и да правиш - дали ще пееш или ще рецитираш, ти си на сцената и извършваш някакво действие. Надявам се да предавам различна емоция на всеки с моите танцови спектакли. На мен самата не ми е ясно винаги какво правя.

Танцовият театър по дефиниция няма сюжет, няма някакъв разказ в буквалния смисъл. Идеята е да предизвикам някаква емоция, асоциация, някакво размечтаване, може би. Да, това правех и правя още от самото начало без да знам, че е така.

Танцуваш сама?

Започнах да танцувам сама. Сега преподавам вече на свои ученици. Направих няколко представления с колеги танцьори и като хореограф, и като изпълнител. От 5 години живея в Пловдив, където направих школа и трупа "Фрида".

На каква музика предпочиташ да танцуваш?

Деля музиката на такава, която обичам и такава, която не обичам. Напоследък установих, че най-много харесвам Том Уейтс. Имам 5 или 6 спектакъла на негова музика. За мен това е най-нежният музикант, който ме вдъхновява винаги. Обичам класическа музика. Дъщеря ми пее българска народна музика и покрай нея започнах и аз да я слушам. За мен музиката е откровение.

Много е интересно, когато танцуваш в тишина. Музиката е някакъв партньор, някакъв защитник, нещо, което работи заедно с теб, пази те, повдига те. А в тишината отначало е много страшно, все едно си гол, много е особено. Но пък всеки човек има свой вътрешен ритъм. Доста време съм репетирала без музика, направих и представление "Тango frio" без музика - много тъжно се получи.

Какво е необходимо за един танц?

За да танцуваш, не ти трябват дори крака - необходимо е просто да имаш нагон да се движиш и реагираш на музиката. Дори, предполагам, танц може да бъде и едно неподвижно присъствие. Мотивът да танцуваш идва от сърцето.

Как реагират хората, които те гледат?

Ами различно реагират. Всеки реагира както може - един ме псува, друг ме прегръща. Всеки реагира според себе си. Особено на улицата, там рисковете са много големи. Внимаваш за много неща, докато танцуваш. Публиката не е дошла да те гледа. Това са преминаващи хора, много често с проблеми, недоволни от живота си. На много хора не им е приятно това, че виждат някой, който прави нещо, което обича. Но има и такива, които се спират, радват се, говорят с мен. Не толкова, колкото ми се иска. В Испания се чувствах по-близка с публиката, макар и разнородна. Там контактът с хората бе по-лесен, отколкото в моя роден Пловдив.

Защо остави театъра?

Не бях щастлива в театъра. Там има неща, с които трябва да се съобразяваш, а пък аз предпочитам да работя сама, да се съобразявам със собствените си капризи, вместо с нечии чужди. 

Българският театър ми се стори твърде посредствен, неискрен, самоцелен. Аз имах късмет да работя в Театрална работилница "Сфумато", където попаднах на страхотни колеги и актьори. Обаче в нашия театър видях една нечистоплътност в отношенията, изместване на фокуса. Разочаровах се от това, което видях.

Над какво работиш в момента и какво ти предстои?

Подготвям един фламенко спектакъл с моите ученици в момента.

Другия месец заминавам за Дания да репетирам с един алжирец един спектакъл. Аз обичам да работя с музиканти на жива музика. Имала съм този късмет да попадна на такива, които да правят парчета за мои представления. 

Разкажи ми за Испания и защо заема толкова голямо място в сърцето ти?

В Испания се влюбих, когато започнах да чета Лорка. Тогава започнах и да слушам фламенко. Много ми харесва страстта на испанците. И в пеенето, и в музиката, и в танците те не се страхуват от това да бъдат размятани от тази страст. Това е нещото, което най-много ме привлича във фламенкото.

Какво ни липсва на нас, българите?

За мен българите са изключително наплашени хора и завистливи. Тук, когато се чувстваш добре, това не прави добро впечатление. Но няма спор, че сме много талантливи, индивидуалисти.

Какво е мнението за Клуб "Там"?

Аз много харесвам Галин. Той е един от малкото хора, с които се общува лекота, без никаква преструвка. Покани ме да направя пърформънс във Велико Търново и аз приех. Мисля че, атмосферата, която създава тук е много добра и нужна за града. Много са малко хората като него.

За какво мечтаеш?

В една своя беседа Лорка разказва за едно състезание по фламенко. Най-добрите танцьори на Испания се събрали и танцували. Излязла една баба на 70 години, тропнала с крак, вдигнала ръка, обърнала глава на една страна и спечелила. Мечтая си за чистота в това, което правя, с много малко движения, но наистина необходими. 

Може да видите тук част от танците на Ана.