Теодор Атанасов: Нужна е смелост, за да бъдеш свободен

Провокацията на планината, загадките на пещерите и адреналина на екстремните спортове - катерене, бънджи и ходене по лента - всичко това измества скуката от живота на 17-годишен тийнейджър и го поставя на други "релси". За него планинският водач Веселин Петров, към чийто екип е, казва: " Тотално разби фантазиите ми за бързо учещ се човек за ходене по лента. За седмица-две можеше да прави всичко, което мога да правя и аз".

От 8 години Теодор търси и посреща предизвикателствата на екстремните преживявания, защото има цел - да стане педагог по физическо образование. И това, на което иска да научи възпитаниците си, е да преодоляват страха, като се изправят срещу него, да имат смелостта да бъдат свободни...

Как се случиха при теб нещата?

Имах няколко много скучни лета, докато си бях в Русе. Бях се отдал на алкохол и пубертетски глупости. И от тази скука, една есен, когато бях на 17 години, гледах някакви предавания по телевизията и видях планината с други очи. Преди това бях ходил 7-8 пъти на планина в Рила. Беше страхотно, но за момент – подхванаха ме други неща и бях забравил. Та, когато бях на 17, това предаване ме провокира да потърся в Русе хора, които ходят по планините. Оказа се, че има група студенти-планинари.

Аз бях най-младият, талисманчето на групата. Започнах да разпитвам и за катерене, и намерих хората, занимаващи се с това. Оказа се, че голяма част от тях ходят и по пещери. Така започнах да се развивам в тази насока. С катерене се занимавах основно в Русе. Хазяинът ми в Бургас пък /там живях 3 години/, мъж на около 62 години, се оказа един от хората, създали аварийно-спасителния отряд за пещерите в България.

Той ли ти оказа влияние?

И то сериозно! Повечето неща, които знам за пещерите, научих от него. Станах и доста активен пещерняк. После дойдох в Търново – продължих да катеря, да ходя по пещери. Така се запознах с Веско. Преди се бях сблъсквал с ходенето по лента, но някак си не ме беше грабвало. А „човекът-слънце“ доста добре ми представи този спорт. И започнах… зимата, при 5-6 градусови температури.

В момента учиш журналистика - как мислиш да съчетаваш сериозната професия на журналиста с този едновременно атрактивен, но изискващ и време спорт?

Не мисля... Завършвам журналистика, заради евентуална магистратура, която бих искал да запиша – педагогика на физическото образование. Свързано е с това, което правя.

Трудно ли е да се занимаваш активно с тези видове спортове?

Да, трудно е, защото много от тях са скъпо платени. Инвентарът, който ти е необходим, за да ги практикуваш, струва доста пари. А е важно, защото все пак животът ти зависи от доброто подсигуряване. Особено при екстремните спортове.

Ходенето по лента все още не е много популярно, разкажи малко повече за него...

Изключително млад спорт. Зародил се е много отдавна в САЩ, но като спорт се е развил през последните 7-8 години. И развитието му е много динамично всяка година. Първо са започнали да ходят по въжета, после по колани и да го практикуват в градски условия. Тогава са го забранили. След това обаче е създадена Асоциацията, която пък е направила първата фирма за ленти и така се е развил като спорт.

Хората около теб не намират ли заниманията ти с ходене по лента за странни?

Намират ги, дотолкова, доколкото някои опитват, казват си: „А-а-а, не е за мене“ и си продължават живота. Но пък много ми се радват на ентусиазма, с който аз го правя, което пък ме прави горд. Хубавото е, че по лента не ходя само аз, има и други последователи, а това вече е нещо...

Ти какъв човек си?

Мисля, че съм добър човек. Гледам на никого нищо лошо да не правя и в същото време да живея пълноценно. Мисля, че съм нормален човек, който просто така се е развил през годините до сега.

Бъдещето си изцяло със спорта ли го свързваш?

Надявам се. Поне с тези си представи в момента. Но, мисля, че докато съм жив ще е така. За „довиждане“ с колегите в тези спортове се поздравяваме с лафа „Успех и безсмъртие“.

На какво би искал да научиш децата, когато станеш педагог?

На свобода. Всичко останало могат само да усетят. Да имат смелостта да са свободни. И скоковете с бънджи, и скокове с махало дават тази свобода, защото са свързани с преодоляването на страха, който е винаги вътре в теб. Мен ме е адски страх, когато правя всички тези неща – и катеренето, и влизането в пещери, дори и лентата - редовно се контузвам, но най-важното е да искаш да го преодолееш.

А ти успя ли?

Не. По-скоро свикваш с него. Приемаш го като неделима част от нещата.

Полезно ли е да те е страх?

Разбира се. Основната му цел е да те запази жив. Много хора, които „не ги е страх", не оцеляват. Но пък различните хора имат различна степен на толерантност към страха. На някои трябва да им се случи нещо ужасно, за да изпитат страх. Аз не мисля, че съм от тези хора, но пък ме радва фактът, че правя тези крачки, че се отпускам да скачам. И, въпреки страха, изпитвам радост. Тя е безмерна. В Русе се занимавам към един клуб с организация на бънджи скокове и знам, че няма човек, който, като го издърпаме след скока, да не е ухилен до уши и да не се радва на живота.

Помниш ли своя първи скок с бънджи?

Беше преди няколко години… Около 25 минути стоях вързан на моста, вече преминал „от другата страна“. Стоях и гледах надолу, нагоре, навсякъде…. Хората ми говореха, надъхваха ме, обясняваха ми какво ли не. Аз не можех да мръдна, а страшно много исках да скоча. И, макар че вече се занимавах активно с екстремни спортове, страхът ме беше блокирал напълно. Тогава моят приятел, който организира скоковете, ми каза една фраза, която ме спечели: „Не е кой знае какво, правиш само една крачка“. И това е – опитах се да стъпя, под крака ми нямаше земя, след това полетях от 65-метров мост.

Какво изпита, докато „летеше“ надолу?

Абсолютно нищо. Дори нямаш време да крещиш, въздухът влиза в дробовете ти. В момента, когато изпънеш бънджито и ластикът започне да те връща нагоре, тогава започваш да крещиш, защото си казваш“Олеле, не е свършило, има още“. Преживяването наистина е прекрасно, но страхът си е там някъде, в теб. За да го преодолееш, трябва да се отпуснеш, но преди всичко, да го желаеш.

Още една хубава приказка съм запомнил от моя хазяин в Бургас: „Не е лошо да те е страх, лошо е да се уплашиш“. И това важи с пълна сила не само за всички екстремни спортове, а за всичко. Ако те е страх и намериш сили в себе си да го преодолееш, тогава наистина се чувстваш свободен...

_______________________________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg