Съединението - духът на България!
Едно интервю с военния историк, полковник от резерва, доц. Марко Златев, преподавател в НВУ "Васил Левски" - Велико Търново
Интернет
Денят на Съединението - 6 септември 1885 г. е един от най-важните в българската история. На този ден преди 128 г. част от общонародният идеал за пълно национално обединение става реалност – Княжество България се обединява с Източна Румелия. Под османска власт остават откъснатите от Берлинския конгрес Македония и Одринско.
Берлинският договор ограничава Княжество България до земите между река Дунав и Стара планина, заедно с тогавашния софийски санджак (административно-териториална единица в Османската империя, съставна част на вилаета). Създаването на автономната област Източна Румелия (между Стара планина и Родопи), трябвало да се управлява от представители на Великите сили, участвали в Конгреса.
Жив ли е и днес българският дух, проявен в непримиримата борба за национално обединение преди 128 г., коментира военният историк, полковник от резерва, доц. Марко Златев, преподавател в НВУ "Васил Левски" - Велико Търново.
Доц. Златев, днес България чества Съединението на Княжество България с Източна Румелия – след 128 г. жив ли е още българският дух, заспал ли е или е загубен?
Българският дух няма как да се загуби. Самият факт, че българите съществуват с името си не столетия, а повече от хилядолетие, че до ден-днешен съществува държавата България, доказва, че няма как българският дух да се е загубил. Друг е въпросът, че от деня на Съединението до днес духът има други измерения.
Тогава идеята е била да се направи първата (и може би най-важната!) крачка към осъществяване на заветната мечта на българите - националното обединение. Особено след Берлинския конгрес. И именно Съединението е първата стъпка. Тогава духът е бил да се направи първата крачка, за да може оттам следващите десетилетия и години България да се обедини наистина. От историческа гледна точка е ясно, че това не е станало, въпреки, че по време на Втората световна война горе-долу сме били национално обединени.
Днес духът на българина е насочен към друго, предвид на реалностите, в които живее и които не зависят само от България, а и от нашите съседи. В икономически глобален план по отношение на Европейския съюз и в световен мащаб, като че ли днес духът повече е насочен към някои по-материални, по-икономически и други аспекти, отколкото към духовния идеал и мечта на българите от онова време.
Лозунгът "Съединението прави силата" и днес е изписан на Народното събрание - но виждаме едно разделение сред хората...
Хубаво е, че девизът е останал, за да се вижда от всички. През 30-те години на миналия век девизът на България е "В единението е силата". За съжаление това, което наблюдаваме днес, показва още един път, че наистина съединението (единението) прави силата, защото разделението е признак на друго. Разделението е част и от друго мото: "Разделяй и владей", което естествено води към слабост във всяко едно отношение - и в политическо, и в икономическо, и в духовна. Мисля, че девизът и до ден-днешен е валиден.
Българите винаги са имали нужда от личности, около които да се обединят и да тръгнат след тях - духът на времето ли създава предпоставки за появяването на такива хора или големите личности създават времето?
Трудно би могло да се отговори еднозначно. По теорията за ролята на личността в историята има различни мнения, но е естествено времената да създават личностите. Все пак възниква някаква историческа необходимост. Това е и философски въпрос, ако щете... Тези шепа хора, които са оглавили Съединението, също са били личности, но има и друго. Личността се изгражда при определени условия. Но не всички индивиди могат да станат водещи личности. Трябва да имаш заложба, дарба... Човек трябва да прояви и характер, важни са и качествата, които се възпитават в дадения човешки индивид, за да се превърне той в личност и във водач.
Отделни личности като характери, като специалисти в дадени области, има много. Но, за да се надживее индивидуалността и да се издигне на нивото на общите интереси, да поведе съмишленици и да създаде направление и програма за действие в определена област, наистина е много трудно и историята го е показала.
Влияе ли се в исторически план обективният прочит на Съединението от духа на времето?
Ако говорим по принцип за нашата историография от Освобождението насам, нашата нова и най-нова история, доста време част от историческата наука е била в услуга на политиката и идеологията. Десетилетия след Втората световна война голяма част от историческите факти бяха прикривани. Дори с декрет или височайше повеление бяха забранени истинските историчeски изследвания, което служеше на определени исторически и политически интереси.
Съединението и събитията около него по-малко са били цензурирани или недопускани. До известна степен някои са били премълчавани, а други преувеличавани, най-вече последвалите събития след Съединението. Например, една година по-късно, през 1986 г. с детронацията на княз Александър I и събитията около това, свързани с офицерите, преди всичко русофили, за да се покаже колко сме верни на Русия, въпреки, че и тогава е имало хора, които действително са мислели за България.
По отношение на Съединението, мисля, че не е имало някакви особени спекулации или изкривявания на историческата истина. Който е искал да намери истината, винаги е можел да я намери, поне за себе си, без да я афишира и да я публикува, защото, за да се публикува официално всяко едно историческо изследване в определени исторически периоди, е имало някаква цензура или забрана.
Ценностите и нормите, които българинът е запазил дълбоко в себе си и ги носи от столетия, влияят ли се от мястото и ролята на страната ни в геополитически план?
Сам по себе си изразът "Съединението прави силата" е европейски. При днешните условия ние сме и в Европейския съюз, и в НАТО, и трябва да се съобразяваме с това. Друг е въпросът (не говоря конкретно за Съединението), когато изразяваме позиция в политически план - било по отношение на наши съседи, било по отношение на други държави, да подчертаваме нашата национална идентичност и да отстояваме националните ни интереси. А не, когато се взимат важни за страната решения, да се решава по-набързо и по презумпция, защото това води до обезличаване на България и на българската нация.
Какво е за Вас 6 септември?
Като историк, мислите ми днес са и в една друга посока. От историческа гледна точка събитието е станало на 6 септември, но това е по стар стил. През 1916 г. в България е въведен със закон и утвърден с царски указ новия стил към Грегорианския календар. И това събитие, датирано по днешния календар, трябва да е на 18 септември. В националния ни исторически календар няма единност в празниците. За пример ще дам Освобождението на България и националния празник 3 март - ние го честваме по новия стил. Но реално Санстефанският мирен договор е подписан на 19 февруари и аз задавам въпроса: Защо едни празници ги честваме по новия стил, а други - по стария?
Този въпрос е свързан и с други дати на празници и годишнини и би следвало да се уеднаквят. Както изглежда обаче, въпросите като този, поставяни от историци от доста време, не са приоритет. Естествено те няма да помогнат за излизане от икономическата и политическа криза, но все пак са един момент, който трябва да дава реална представа за нещата, защото се получава объркване.
Каква е според Вас причината това да е така, умишлено ли е?
Едва ли. Но през различни периоди, когато са въвеждани датите за честване, не е помислено, а още от малки учим децата и младото поколение на българската история. Така е и с датата, на която се отбелязва датата на обесването на Васил Левски - дали е 18 или 19 февруари. Това е една грешка, за която съм имал възможността да пиша и да говоря доста през годините и сега като че ли всички признаха, че датата е 18 февруари, но датата 19 се е била наложила. Това е също показателно за отделни черти на българските управници, което мене, като историк, ме навежда на други мисли и приповдигнатото ми настроение покрай празника малко се помрачава.
