Дончо Колев Данев, станал по-късно известен на целия свят като Дан Колов, е роден в живописното балканско селце Чадърли (сега Сенник, Севлиевско) на 27 декември 1892 година.

Първоначално съдбата му не се различава особено от тази на много от съвременниците му. Едва седемгодишен е принуден да се хване на работа като овчарче, тъй като баща му е починал и бедността застига семейството му. Дончо е още дете, когато през 1905 година заминава за Унгария, за да се препитава като градински чирак. Неспокойният му авантюристичен характер обаче го тласка към Страната на неограничените възможности, за чийто несметни богатства по онова време се носят легенди на Стария континент.

Едва 17-годишен, Дончо Данев отпътува на запад от пристанището в Истанбул заедно с пъстра група балкански мечтатели. Когато пристига в Новия свят, той започва да работи каквото му попадне – докер, миньор, докато най-после се задържа за повече време в строителството на железопътните линии, свързващи Атлантическия с Тихия океан. Още в този период на живота си той прави огромно впечатление на околните с нечовешката си сила.

Тежката физическа работа не притеснявала ни най-малко младия българин. Той нямал равен на себе си по мощ и издръжливост. За да разнообразяват суровия си и скучен живот в пустошта, работниците често организирали борби помежду си. Макар и да се наричали кеч (catch; от catch as catch can – хвани както можеш), те нямали нищо общо със сълзливите насапунисани предавания, в които Скалата, Трите хикса, Джерико, Ледения и други бионаболни мутанти се правят на циркаджии.

Кечът, който се практикувал в началото на ХХ век в дивите равнини на Северна Америка бил съвсем друго нещо. Той представлявал мъжки (ако не и животински) спорт с малко правила и като резултат – с много контузии, а нерядко схватките завършвали с фатални инциденти.

Това обаче не притеснявало Дончо Данев. Той бил млад, силен, самоуверен и с готовност се включвал в организираните от работниците боеве. А това бързо го превърнало от едно обикновено здраво момче в идол за останалите строители на железницата. Защото българинът нямал равен на себе си в схватките. Нещо повече. Макар и самоук, той буквално прегазвал противниците си с лекота.

Пъстрата англосаксонска, германска, ирландска, славянска, италианска и каква ли още не тълпа попроменила името на страховития младеж на Дан Колов и за неговите сила и смелост започнали да се носят почти невероятни истории. Говорело се, че вдигал на раменете си огромни релси, че носел над главата си два пъти по-тежки от него борци и че всеки, който попаднел в ужасяващата му прегръдка, моментално посинявал от липса на въздух. Разказвали как отишъл на лов, но бил изненадан от мечка, с която се борил повече от час, преди да успее да стигне до пушката си и да я убие. По лапите на мъртвото животно личали следи от пръстите на Дан Колов.

Слуховете за непобедимия българин достигнали до мениджъра на много популярния по онова време цирк "Виктория". През 1914 година той специално дошъл да гледа един от работническите турнири и след като останал впечатлен от младия боец, го поканил да участва в няколко двубоя на арената.

Това бил и преломният момент в живота на Дан Колов. Той не се впечатлил особено, че новите му противници носят гръмки имена и са професионални борци. Победният му ход на ринга не забавял ход, а в стоманената хватка на ръцете му се огънали десетки легенди на тогавашния кеч, сред които Джеф Лорънс, Збишко Циганьевич, Джак Ширей (Човекът светкавица), Руди Дусек, Джо Стекър, Стренглар Люис и Джим Браунинг. Разликата обаче била, че сега българинът побеждавал пред много повече публика, името му ставало все по-известно, а всичко това го издигнало на гребена на вълната.

Във вестниците и по улиците все по-често се пишело и говорело за Кинг Конг, Лъвът на Балканите, Страшното българско чудо, Яката българска скала, Пантерата... Зад всички тези имена се крие онова момче, което само преди няколко години стояло на пристанището в Истанбул и гледало на запад със сърце, изпълнено с мечти.

Все по-малко остават непокорените от Дан Колов хоризонти. Дори най-големите му почитатели обаче вероятно са разколебани, когато е поканен в Япония да се бие с любимеца на местната публика Джики Хигън, известен като Удушвача, който нямал нито една загуба в професионалната си кариера. Българинът обаче запазил присъщото си спокойствие.

Макар и да бил посрещнат хладно от зрителите в залата, сред които между другото бил и самият император, Дан Колов успял на няколко пъти да се измъкне от смъртоносната хватка на Удушвача (сключване на краката около врата на противника) и след повече от час борба издебнал момента, за да го просне по корем, след което го хванал за брадичката и за коляното и се опитал да ги приближи колкото се може по-близо едно до друго. В стоманените ръце на българина гръбнакът на Джики Хигън започнал да пука и той бил принуден да се предаде.

Публиката била дотолкова вбесена от загубата на любимеца си, че се опитала да се саморазправи с Дан Колов още в залата. Второ нападение срещу него имало, когато той се прибрал в хотелската си стая. През отворения прозорец влетели две майсторски насочени ками, които българинът успял да избегне. Разгневен от поведението на домакините, той се качил на кораба още същата вечер и се зарекъл никога повече да не стъпва в страна, в която хората се самоубиват в името на честта си, а не могат да понесат любимецът им да загуби в честна битка.

Срещата в Япония била предавана по радиата на петте континента и въпреки недоволството на японците целия свят научил името на новия самодържец в царството на кеча. Цяла България излязла по улиците и празнувала сякаш се е случило някакво невероятно чудо. Дан Колов обаче запазил самообладанието и непринудеността, които му били присъщи извън ринга и не се главозамаял.

През 1920 година Балканският лъв бил поканен да вземе участие в Големия турнир в Париж. Той приел с готовност, прегазил всичките си противници, а на финала се разправил и с гордостта на домакините – европейския, световен и олимпийски шампион Анри Деглан, наричан Човекът с хилядата хватки. Тази победа донесла на българина титлата Европейски шампион и Диамантения пояс.

Дан Колов останал страшилище за противниците си, дори и дълго след като преминал четиридесетте. В цялата си кариера той участвал в повече от 1500 срещи (2000 с непрофесионалните) и загубил само няколко от тях (около 5). Важно е да се отбележи, че всичките му загуби са или в началото на кариерата, когато той все още е неопитен, или в края й, когато е тежко болен.

Животът на българския борец извън ринга бил не по-малко интересен, отколкото на него. Дан Колов е известен с непоклатимата си любов към България. През целия си живот той отхвърлял предложенията на САЩ и други страни да приеме тяхно гражданство. "Чувствам се силен, защото съм българин", казвал той и при всяка възможност се връщал в родината си. Когато го направил окончателно през 1936 година, Дан Колов е посрещнат като истински национален герой, какъвто всъщност е. Той се установил в родното си село и заживял като обикновен човек.

Както подобава на всеки велик мъж, Дан Колов бил щедър меценат. Той подпомагал български студенти, учещи на запад, давал пари за благотворителност, дори осигурил средствата за закупуване на първия самолет на Българските пощи.

Големият борец бил и голям бохем. Името му било познато от най-изисканите кабарета на Париж до обикновените кръчми в София и от нюйоркските театри до пъбовете в крайните квартали.

Дан Колов умира на 26 март 1940 година само на 48 в родното си село Сенник. През последните години от живота си някога могъщият гигант страда от туберкулоза, която стопява тялото и силите му и в крайна сметка става и причина за смъртта му.

Необратимостта на природните закони обаче е безсилна да заличи спомена за един от най-великите спортисти и българи за всички времена. Дан Колов остава завинаги в сърцата на хората и вдъхновява поколения борци.

Стоян Николов, Север.бг