Лъчезарната усмивка на Веско грабва още в първия миг. Непринуден и отворен към хората, младият мъж разказа за страховете и мечтите си, свързани с различните екстремни спортове – някои познати, други – не толкова популярни. Харесва предизвикателствата, но ги приема умно и винаги първата му крачка е с нагласата за успех.

Защо избра да учиш за планински водач?

Това е средното ми образование и понеже ми беше интересно, така и не записах висше – исках да видя може ли човек да се справи в живота само със средно образование, пък и специалността е интересна. Оттам е и любовта ми към многото пътувания, всякакви екстремни спортове и преживявания – било в природата или в градски условия.

Кога усети в себе си любовта към екстремните изживявания, към различното в спорта?

Всичко тръгна от моето семейство. Ние сме три деца и всички вкъщи са алпинисти, заедно с цялата рода назад – баба, дядо, чичовци, лели... - потомствен алпинист... Още от малък вкъщи постоянно виждах въжета, карабинери и всякакви пособия за алпинизъм – какъв да стане човек!? Оттам се роди любовта към Балкана. После имах проблем с това какво искам да уча „нагоре“ и оттам дойде изневиделица и училището. Случайно прочетох за него в едно списание, което вече го няма, и професионалното ми развитие всъщност започна тогава.

Значи късметът ти е проработил...

Бих казал, че съм късметлия и го казвам заради това, че много вярвам в себе си и на нещата, които искам да ми се случат. Често ми се случва да пътувам на „стоп“. Според много хора до голяма степен там нещата са „на късмет“, но аз мисля, че са и до нагласа. Ако човек тръгне, вярвайки, че ще стигне там, за където е тръгнал, просто нещата се случват. Ако излезеш с идеята, че няма да успееш и си намръщен - и визията ти е друга, изглеждаш зле и хората не те качват.

Коя е голямата ти цел в живота?

Сложен въпрос... Трудно ми е да кажа, тъй като в момента се занимавам с много неща и не съм се съсредоточил в нещо конкретно. Може би голямата ми е цел е да имам собствена фирма за това, с което се занимавам – било ходенето по въже, тийм билдинг програми, водене на групи... Просто виждам хората, с които мога и искам да работя. Въпросът е само да се развивам по правилния начин, без държавата да ме спъва за това.

Изброи доста спортове – освен планинското водачество, какво друго ти е на сърце?

Професията планински водач е съвкупност от много неща. Занимавал съм се както със спелеология, така и с алпинизъм, ориентиране... Във времето станах и ски учител. Изкарах и курсове за планинско спасяване и езда. После се занимавах с всякакви зимни спортове, например „сноукайд“ - това е парашут, приличащ на крило, казва се параплан, но с по-малка квадратура; вървите са изтеглени на 20 м от човека, който ще го управлява това хвърчило и зимата се кара или със ски, или със сноуборд. Те биват теглени от въпросното хвърчило, по тягата на вятъра. Същото нещо го има и лятото на морето. Разликата е малка – дъската е като за уейтборд. Друго предизвикателство е ходенето по лента. Необходими са само две здрави опорни точки и ленти - от там нататък много ентусиазъм и внимание.

Кой от екстремните спортове те провокира и предизвиква най-много?

Интересна нова страст в момента е каяк и рафтинг. Любопитното в случая е, че аз не мога да плувам.

Това не те ли плаши?

Преди години много се страхувах, но, благодарение на брат ми, който ми показа как да „потъвам“ на дъното с изпускане на въздуха и да остана там, заради самото самообладание, успях да преодолея страха. Всъщност, в реката няма значение дали можеш да плуваш или не – тя е толкова бърза, че, ако си без спасителна жилетка, уменията ти да плуваш няма да имат особено значение.

Какъв е интересът към екстремните спортове?

Изненадващото е, че специално за речните спортове – каяка и особено рафтинга, минават около 300-400 човека на ден, само при нас. А има още осем различни фирми, които се занимават с това. Напливът е доста голям и бих казал, че кризата там почти не се е усетила.

Как помагате на хората да преодолеят страха?

Страхът е много важна част от нещата, които правим. Друг спорт, с който се занимавам, и който е много свързан с продоляването на страха, е каньонигът. За момента още е млад и непознат спорт за повечето хора. Това е една цялостна програма. Идеята на каньонинга е да „хванеш извора“ на една цяла река и да се спуснеш по нея до равнината или до вливането й в по-голяма река. В този спорт можеш както да се спускаш по въже, така да бъдат включени и лодки, и всякакви други прийоми, за преминаването на такъв вид терен.

Като най-екстремна част е преодоляването на водопад. Трябва да влезеш в него и да се спуснеш до края му. Ние сме оборудвали един водопад и идват всякакви хора /без значение от години, пол, килограми/, които трябва да могат да минат през това нещо. Интересен факт, относно страха е, че хората, които имат най-големи страхове, минават перфектно оттам – нямам никакви забалежки към тях. По-големият проблем е като дойдат хора, които са се занимавали с нещо подобно или пък се чувстват достатъчно безстрашни, защото тогава почва невниманието, идват грешките, объркват се стъпките.

Колко е голям екипът, с който работиш?

Аз работя към фирма, която се занимава с рафтинг и каяци. Колективът ни е около 20-ина човека, тъй като организацията по един рафтинг маршрут е много голяма. Има фотографи, шофьори, гидове, екип за спешни случаи по трасето.

Ти си от Казанлък, но имаш планове, свързани с Велико Търново – ще ги споделиш ли?

Идеята ми е да намеря тук място, което да предпоставя работата – с чужденци, с български туристи или дори местни хора, и мисля, че Търново е точното място - било заради многото си културно-исторически ценности или заради невероятната си природа. Има много скали, в близост до града има невероятни екопътеки, красиви каньони... Освен това в пълноводните си месеци Янтра става за разходка с лодка. Разбира се, не толкова екстремно, но все пак доста атрактивно преживяване.

Друго предимство в случая е, че градът е доста колоритен и, може би, заради студентите, има много хора, които практикуват всякакви алтернативни спортове и имат културата към това да пробват нещо ново. Например спорта с ходенето по лента. Исках да видя как ще се приеме в Търново и мисля, че се приема чудесно.

Смяташ ли се за чешит?

Не мисля... Но това най-добре могат да го кажат хората, които ме познават добре.

Каква вътрешна нагласа е необходима, за да приемаш света по начина, по който ти го правиш?

Като начало мисля, че трябва да посрещаме всичко с усмивка. Това е много важно. Може би заради името – Веселин, мисля така - дошъл съм си с усмивката на този свят. Усмихваш ли се на хората, ще ти се усмихват и те. За мен винаги положителното отношение към хората поражда едно по-добро взаимоотношение, без значение дали те са много добри, близки приятели или съсвем непознати. Първата крачка към другия трябва да направиш ти.

Очаквайте интервю с един от най-запалените в спорта „ходене по лента“ - русенецът, завършил ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ Теодор Атанасов.

________________________________________________________________________________

Следи ни и във Фейсбук на: http://www.facebook.com/Sever.bg