Давид Романело: "Моята професия е да разпространявам усмивки"
Цирк "Кумбо" /Cumbo/ е интернационална група от улични независими артисти, заражда се в Пловдив преди години, a днес има многобройни участия у нас и в Европа. Сърцето на цялата магия, която обединява всички хора покрай пъстрата циркова формация е италианецът Давид Романело, с когото се срещнахме в рамките на Фестивала на уличните изкуства във Велико Търново, организиран от Клуб "Таралеж".
Представи се с няколко думи.
Казвам се Давид Романело и по произход съм италианец. Идвам от Венеция, но живея на Балканите от 3 - 4 години. По-точно в България. Обаче при всяка появила се нова възможност да се експериментира в някоя близка страна, като Турция, Гърция, Сърбия, където имаме приятели, които организират фестивали и ни канят да участваме, отивам.
Каква е твоята професия?
Моята професия е да разпространявам усмивки. Поне опитвам вече 10 години, може би. Но имам още много години да разпространявам все повече и повече такива, за да си остана млад за винаги. Надявам се.
Защо избра България?
Пристигнах с едни приятели, пътешественици, с един подвижен проект за улично изкуство. Срещнах екипа на Беглика Фест и реших да остана, защото много ми хареса. Срещайки се с приятели на приятели, ми дойде идеята да направим трупа. Постепенно създадохме различни работилници за жонглиране и прочие. Започнахме да вземаме участие наляво и надясно, по местни музикални и други фестивали, и да си сътрудничим с местни артисти.
Какво по-точно ти харесва тук, в България?
Спонтанността. Тук хората са свързани с природата. Няма много мисловно замърсяване, няма го този проблем с глобализацията. Мога да говоря и споделям вижданията си с лекота тук. Българите не целят да се показват и да се изтъкват, като в други страни.
Не са ли и хората в Италия като нас, не си ли приличаме?
Да кажем, че имаме много общо в културен план. И двете страни са кръстопътни. Има голямо движение. В Италия, като център на Средиземноморието, идват много хора от други страни. И през България преминават от и към Изтока, от и към Европа. Чужденците използват страните ни, за да "скачат" насам-натам.
Какво е семейството ти, от него ли си наследил таланта си?
Моят баща е художник, музикант, съвременен артист. Заедно с приятели работи по един проект за кабаре. В програмата си, в която има много магия, засягат с ирония и сарказъм актуални социални въпроси, политика, религия. Имам брат, който живее на село. Майка ми е учителка. Дядо ми е художник и поет. И аз се опитвам да нося "тежкото" наследство, обикаляйки по света.
Как успяваш да привлечеш вниманието върху себе си?
По-голяма чат от хората, които имат своето място в обществото, имат възможност да изживеят малко приключение, да се позабавляваме заедно. Не е много трудно, защото във всеки човек се крие хуморът, желанието да се шегува, да се забавлява. Но за съжаление, много хора нямат волята да изведат навън това щастие и да го споделят с останалите. Не е трудно да представиш това, което чувстваш публично, като рисуване на живо.
Как мислиш, българите можем ли да се забавляваме?
Разбира се. Тук съм бил на три или четири сватби и хората се забавляват много повече отколкото в други страни, където обстановката е по-официална, хората са седнали. Тук хората винаги танцуват по масите, ядат, пак танцуват и се веселят с дни. Именно този спонтанен дух на хората ми харесва. Тук няма клишета като "Какво ще кажат, като ме видят другите?". Важно е да бъдеш такъв, какъвто си, да живееш добре и да бъдеш щастлив.
Твоите италиански приятели не ти ли липсват?
Малко, но винаги могат да дойдат и да ме намерят. Разстоянието никак не е далеч. Но реалността се променя. Колкото повече порастваш, толкова повече виждаш, че се променяш и че приятелите се променят. Мястото, където живееш, те променя.
Какви са бъдещите ти планове?
Днес - да развличам хората. След това - да ги изненадам с музикално изпълнение. Утре ще последва друг ден с ново приключение.
Какво ти доставя удоволствие?
Да съм сред хората, които имат смелост да се забавляват. Креативността. Обичам да търся и намирам хора, с които споделяме еднакви интереси, без значение, че всеки върви по свой път. Животът трябва да се живее всеки ден. Не трябва да чакаш да премине сам. Всички трябва да разберат, че не трябва да седим и гледаме втренчено в телевизора. Трябва да живеем реалния живот всеки ден заедно.
