Иван Томов: Това, което не ни убива, ни прави по-силни - II част
Почти винаги хората, които се опитват да изкачват върхове с височината на Хан Тенгри, се провалят не заради лошата си физическа подготовка, а защото организмът им не може да преодолее височинната болест, причина за която е малкото кислород. Как реагира вашият организъм на разредения въздух по време на изкачването ви?
Точната дума е “адекватно”, както и очаквах. В Алпите така и не усетих какви са симптомите на височинната болест. Затова направих бързо Елбрус, беше си изцяло експеримент в контролирана среда. Останах доволен от резултата, но мислех, че ще имам проблеми на ХанТенгри, когато се изкача над 5000 метра. Обаче на втори базов лагер, на 5300 метра, излязохме едва на 5 ден и явно това е било достатъчно време, прекарано на 4000, за да се чувствам добре. Нощувката на 5800 метра също бе перфектна. Нямах проблеми с липса на апетит и главоболие.
Кой беше най-трудният момент по време на изкачването?
Асимилирането на мащаба. Всичко изглеждаше нереално близко и едновременно внушително. И мисълта, че трябва да преминеш 4 пъти през “бутилката” (теснина, която е най-опасното място по маршрута за изкачване на Хан Тенгри, бел. ред.). Проблеми със самото изкачване нямах. Благодарение на поставените парапети не изпитах особени трудности с последните 900 метра.
Много хора обичат да говорят за покоряване на върхове. Как смятате, може ли един връх да бъде покорен от човек?
Разбира се, че не може да бъде покорен никой връх. “Покорявам” означава “завладявам”. Тоест някой или нещо да е под абсолютния ти контрол. Можеш да покориш биричката пред себе си на масата, но дори и там след няколко ти се оказваш покорен и свален от нещо толкова незначително... Не е нужно да се стремиш да покоряваш върхове, въпреки че е заложено в човека да властва над някого. Планините ги е имало хиляди години преди нас и ще останат хиляди години след нас. Можем максимум да се изравним с височината им за няколко минути и да се опитаме да слезем живи и здрави. По-скоро един връх може да покори и плени с красотата си нас, както и да ни унищожи за секунди с яростта си.
След изкачването си на Хан Тенгри сте направили опит да стъпите и на първенеца на Тян Шан – връх Победа. Какво ви отказа и чувствате ли се разочарован?
Да, чувствам се разочарован. Тръгнахме, планирайки минимум опит на този връх. При мен нещата се разиваха доста добре, изкачих относително бързо Хан Тенгри и имах над 2 седмици за Победа. Обаче ми измръзнаха пръстите на краката и това повлия на решението ми. Не исках да рискувам излишно, но все пак се стигна до опит. С голямо закъснение ми хрумна, че най-добре бе, да си сляза в края на юли в Бишкек и да отида до Алтай в Казахстан на гости при роднините си (майката на Иван Томов е рускиня бел. ред.) и да се опитам да изкача първенеца на Сибир – връх Белуха (4506 м.), което май още не е правено от българин. За връх Победа тръгнах с една сериозна група и ако не се бе случил инцидент с един немски планинар, не се знае какво би станало. Мисля, че щях да си имам своите шансове горе. Досега закъдето съм тръгвал, съм го стигал, което говори, че преценката ми е относително обективна и се познавам нелошо.
За атакуванерто на Победа е задължително изкачването на Тенгри, а там се справих солово, но всяко зло за добро. От друга страна, обстоятелствата могат да се приемат и като тревожни предупредителни сигнали. Лавината, която закачи германеца, реално можеше да го направи с който и да е друг от нас, въпрос на късмет. Освен това състоянието на пръстите ми се влоши без изобщо да са мръзнали, а достигнах само до кота 5000, преди да се върнем всички за спасителната операция. Този връх изисква търпение. Според статистиката, до 2004 година е изкачен само от 160 души, а 200 са загинали при опит да го атакуват. Това го прави може би най-опасният и коварен в света. Затова е по-правилно да се изкачат още 2-3 седемхилядника, а някои дори идват за него след изкачването на няколко осемхилядника. Връх, който не допуска нито капка подценяване, неуважение и надменност...
Възстановихте ли се от измръзването на пръстите?
Това измръзване не е сериозно, между 1 и 2 степен, в градски условия е безобидно, опасно е само на височина. Всичко вече е наред.
В пътеписа си казвате, че човек трябва да се стреми да постигне това, което са направили по-добрите от него, а не да се гордее на фона на по-зле подготвените. Кога се появява разликата между човек, който в бъдеще покорява седемхилядник и такъв, който едва издрапва 200 метра от асфалтовия път до хижата, за да пийне биричка на чист въздух.
Разликата си личи от самото начало. Няма нищо общо между манталитета, характера и мотивацията на “айларипи” туриста и това на сериозния планинар. Първият се задоволява цял живот с 2-3 часа ходене между хижите с цел да се раздвижи малко, да направи някоя друга снимка и да му се услади повече бирата. Това почти винаги са масови туристи. Тяхната потребност е да имат контакт помежду си и да споделят впечатленията си.
Сериозният планинар търпи бурно развитие. Започва да действа на олимпийския принцип - по-бързо, по-високо, по-силно. Хижите, от приют и желано убежище, за него бързо се превръщат в досадно място, пълно с хора, не знаещи защо са там, крещящи и пиещи, от които не може да се наспи и почине. Така открива удоволствието от спането на палатка и ефективността да може да използва деня от изгрев до залез. Започва да се интересува да прави по-бързо преходите си, времето е “кът” в нашето ежедневие и защо да изминеш само 15 километра за един ден, когато можеш 100? Пишман туристът веднага ще каже “Защо да си тормозя душата? Така нищо няма да видя, дошъл съм да си почина, да снимам, да се кефя, не да бързам, планината никъде няма да ми избяга до следващия път”. Точно тази разлика в мисленето разделя посредствения от сериозния планинар.
Сериозният, като поизходи всички по-известни пътеки и изкачи всички най-популярни върхове, се насочва към по-трудно достъпните и рядко посещавани такива. В един момент усеща, че в България му е тясно, иска да види други планини, да има възможността да сравни, да прецени там как се справя и вписва. Най-сериозните алпинисти в света изповядват сентенцията на Ницше, че това, което не ни убива, ни прави по-силни. Те са взискателни към себе си хора, не се щадят, раздават се докрай, не се скатават с багажа, търсят пределното изтощение и границата на възможностите си, защото колкото повече достигаш до нея, толкова повече тя се разширява. И в един момент рязко изпъква разликата между сериозните и “айляците”, те вече трудно могат да ходят заедно.
Големите алпинисти търсят сериозните неща, не се разпиляват за дреболии и ги правят качествено, не си организират трекове до базовите лагери на осемхилядниците или дори и за Хан Тенгри само за да поснимат. Тяхното отношение е бинарно- или/или, докато зевзеците се лутат и обитават постоянно в златната среда. По тази схема се достига докъдето са му потребностите на всеки. Може да е Монблан, може и да е Еверест, може да е колекция от всички осемхилядници или континетални първенци...
Вие сте бил в доста различни държави. Какви са наблюденията ви за характера на различните народи?
В Алпите гидовете са неприятни и комерсиални хора, няма човечност в тях. Това не е само мое наблюдение. Можеш да си умреш около тях и няма да ти помогнат, ако не си им клиент. В Русия са съвсем различни - скромни и добри. А дневният им надник е само 50 евро, за разлика от 300-400 в Европа. Изобщо руснаците и народите от бившия СССР са по-топли, разбрани и простички, в най-добрия смисъл на думата, макар и да водят хора на по-високо и през далеч по-опасни маршрути. Ние бяхме трогнати от тяхната загриженост и отзивчивост през цялото време.
Кое е любимото ви място?
Нямам такова. Най-стойностното до момента определено е Тян Шан.
Катеренето на планините е не само физически трудно, а и скъпо удоволствие. Как покривате разходите по хобито си?
Трудно. Правя компромис с други неща. Рецептата до момента е работа в чужбина, в Русе няма реализация. Туристическо дружество “Приста” помогна със средсtва, но на това не може да се разчита постоянно.
Хан Тенгри е само десет метра над седемте хиляди... Както казахте, апетитът идва с яденето, какво планирате за следващия сезон?
Засега нищо. Не обичам празните приказки и далечните планове, всичко зависи от финансите и желанието да се отиде някъде, а в момента нямам никакво желание за планина. Има далеч по-сериозни и правилни неща за вършене от това да си рискуваш живота някъде.
Да си представим, че в момента Иван Томов има всички необходими условия, за да изкачи осемхилядник. Кой ще е той?
Не си го представям и нямам тази амбиция на този етап. Както казват руснаците “поживем-увидим”.
Какво бихте пожелaли на читателите на Север.бг?
Здраве и по-сериозни цели. Да планират реално, вместо само да мечтаят. И да съобразяват средствата с плановете си, а не обратното. Тоест, ако те са малко, да търсят начин да ги преумножат и да постигат целите си.
Снимки тук