От Килифарево, през Божи гроб до Джоко Росич - 2 част
личен архив
В две части ви представяме кой е родолюбивият Роман Петров от Килифарево и колко е важно за знаеш, и пазиш родовата си памет. Как се стига до Божи гроб, къде са днес вярата и родолюбците, могат ли да се колекционират характери и как се стига до неповторимия и голям Джоко Росич?
Г-н Петров, говорихме за поклонническото пътуване до Ерусалим, посещението Ви на Божи гроб, а как станахте вярващ?
Аз съм израснал в семейство, в което не са съществували никакви строги правила на ортодоксалност, но съществуваха традиции. Първите стъпки направих в Килифаревския манастир, благодарение на монахиня Иустина. Едва 6-годишен бях когато ме прие. Тя ме е направлявала и го прави, и до днес. Високо ерудирана личност. Нейн духовен наставник е обявеният от сръбската църква за новомъченик епископ Сава Търлаич. Сестра Иустина ми е давала искрите на вярата.
Постъпих в семинарията след това, в Черепиш. Скъсих поне с 10 години живота на баща ми. Защото след като се разбра, че момчето на Пешо и Верка учи за поп, започнаха изпитанията. Той бе уволнен от работа, защото не ме спря по пътя ми. Щях да ставам художник, бях трети на тогавашното окръжно ниво конкурси. Но отидох в Черепиш. Като се върнах първата година за Великден в манастира, сестра Иустина ми каза да пея. Никой не знаеше, че съм в семинарията и че това бях аз. Бях 14-годишен.
После завърших висше духовно образование. Постъпих във великотърновската митрополия като епархийски финансов ревизор. Митрополит тогава беше д-р Стефан. Израснах в йерархията. Започна разколът в църквата и взех решение, че нямам правото да продължавам да седя и напуснах. Беше 1994 година.
След това...
Докато учих в семинарията, през летата в манастира в Килифарево взех първите уроци по готварство, от бай Андрей, готвач в староприемницата. Мога да кажа, че съм му благодарен, че ми показа тайните на кулинарията, както и на мама Иустина, че са ми помагали. След уроците на бай Андрей, продължих да се занимавам с кулинария и дори успях да получа диплом за готвач и управител на ЗОХ.
Майсторството в кухнята ви е давало хляб ... Първо в Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус в София, близо 4 години. След това работите в заведения в Арбанаси....
Да, с най-хубавите спомени съм от София. Там имах свобода. От друга страна имаше протокол и аз "вървях" между тези две неща. Импровизирал съм в менюто. Първият ми гост беше търговският директор на Източна Европа на "Хитачи". Казаха ми - "Попе, ти си тази вечер. Да го очароваш с нещо българско!". Беше пожелал гостът да опита нещо традиционно, българско.
Аз му приготвих шопската салата, кьополу, чушки пълнени с боб и сърми. Хем да е вкусно, хем да е леко яденето, хем българско. Хареса му. Работих и по Арбанаси. След това бях в ликвидационни съвет на предприятие в Килифарево, близо една година в местната земеделска кооперация. И през 2004 година заминах и се установих в Дюселдорф. Там бях в сръбска православна църква. Не исках да загубя връзката с църквата.
Малко време поживях и в Холандия, и Сърбия. През 2010 година се завърнах отново в България.
Имали сте интересни срещи с известни личности в Бюрото...
Да. Една от тях бе с Джоко Росич. Това бе едно много хубаво, подарено приятелство. Пазя най-скъпите си спомени. Както и с акад. Вера Мутафчиева, Вася Ганчева, Йордан Радичков, Дончо Цончев, невероятен душеприказчик.
Идва ли са Тодор Колев, обичаше палачинка - пикант, Кеворк Кеворкян - морски дарове и класически бели вина, Иван Гарелов не сядаше на масата без изстудено "Узо", плескавица поръчваше често скулпторът и бивш министър на културата Вежди Рашидов, бяло вино от Евсиноград и филета - запазена марка за покойния Хачо Бояджиев.
Щастлив човек ли сте, скитали сте доста и открихте ли това, което смятате, че човек трябва да постигне в живота си?
Щастлив човек съм, да. Благодарен съм на съдбата си, на Бог, на моите родители и приятелите ми. Мнозина имат щастието да се влюбват в много жени, а аз имам привилегията да обичам само една жена. Щастлив съм с жената до мене. Татяна, с която свързвам думата "щастие”. Не е най-важното да си най-добрият, а да правиш добро, да правиш хората щастливи, защото само то има смисъл в живота!
Преди много години в едно свое есе Цочо Бояджиев беше намерил такова определение – "хомо виатор”- човек пътник. Когато си на път е лесно, имаш цел, следваш пътя. Въпросът е какво следва след това ? Този въпрос има само един правилен отговор – собствените си мечти. Такъв се считам и аз, защото пътувам към определено място, към сърцето и душата на определен човек с доброта и усмивка!
Когато бях в историческият град на Мостар /Хърватия/, разположен в дълбоката живописна долина на река Неретва, прочут със своите стари османски къщи и със стария си мост от XVI век, от който произлиза и името на града, включен и в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, открих за себе си колко е важно да има мостове между нас, хората. Защото мостовете свързват, по тях вървят не само хора, но и съдби. Върви и историята,а под тях тече водата - символът на разделението, на забравата...
Казахте, че колекционирате характери. Кой ви е най-любим?
Човешките характери са като картини от една изложба. Те отразяват като огледален образ духовната светлина в човека. С годините, ние осъзнаваме колко преходна е физическата красота и започваме да ценим неговият характер. Нямам любим характер, но предпочитам онези, които имат своята красота и неподправеност. Няма мъжки или женски характер, а само разнообразие от сила и чар.
Хоби, освен събирането на родова памет?
Участвам в любителският театрален състав към читалището в Килифарево, място където талантът и аплодисментите на публиката си дават среща. Спомням си първият училищен театър в Килифарево, който създаде Лариса Гунчева и участието ми в него. Оттогава е това мое влечение, което се превърна в любов към сцената.
Обичам да пея народни песни, най-харесвам песните от Орфеевата планина - Родопите, защото в тях има сила, мистично съзвучие, ставаш част от една магичност. Освен четенето на книги, риболовът и излет в планината с приятели е винаги едно незабравимо преживяване.
Край
