Завещанието на мъдреца Ваклуш Толев - „Защитете душата“
Какво е важно да си припомним в навечерието на Деня на правата на човека - 10 декември
На 27 ноември, на 90 годишна възраст, завърши земния си път Ваклуш Толев – Учителят. Той бе богослов и общественик, автор на трилогията "История на религиите”, "Духовните дарове на България", "Седемте лъча на еволюцията”, списание "Нур” и др. Богатото му творчество и оригиналното му учение "Път на Мъдростта” са извор на вдъхновение за мнозина. Една от многото идеи, които мъдрецът завеща, е идеята за защита правата на душата.
Преди 65 г., на 10 декември 1948 г., ООН ратифицира Хартата за правата на човека! Преди 17 г. на 10 декември 1996 г., в Пловдив Ваклуш Толев за пръв път прокламира идеята за включване в Хартата за правата на човека и клауза за права на Душата - тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия и гражданският закон да се освободи от думата "враг”.
За 17-годишнината Сдружение "Път на мъдростта" организира множество прояви в различни градове от страната. Сега отново припомняме завещаните думи на Учителя, мъдреца, Човека - Ваклуш Толев:
"Хартата за защита правата на човека е открадната радост от съвестта на човечеството – израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди това, и един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода.
Същността й е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим в индуската религия. А нима Моисеевият закон "Не убивай!” не е право на живот? И в българската история тези права ги има. Още нашият тангризъм не е позволявал робство!
Всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и труд – защита от унижение, бедност и глад; да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество.Човекът е битието, а свободата е право на Духа да се излива във всички свои дарования!
Хартата е безспорно достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които бяха си поделили света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата й тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съэнание – унищожаваше личността в колективен гроб. Но така или иначе се брани само тялото, в което имало някакъв мислещ апарат...
Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава и нещо друго освен тялото. Това е ясно казано от Христос: "Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, а се страхувайте да не бъде убита душата ви”. Човекът е бранен като сътворено тяло, в което работят мисъл, воля, чувство. Религиите му предоставят и Дух и душа, но те са оспорвани като реални субстанции, отричани са като безсмъртни и не са защитени като тялото (видимо смъртно). Душата не била субстанциално зрима! А съвестта зрима ли е?! Но е предвидена в клаузите за защита на човека!
Сега се защитава човекът да не бъде убит, но никой не гарантира да не бъде унищожена душата му. Един проблем, който въобще не е поставян, за да се потърси кои елементи убиват душата. През последните две хилядолетия съществуват инквизиция, индулгенции – достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност.
В социалното поле и досега е врязан терминът "враг”. А Христос разкрива цяла една философия. Той рече "Обичай врага си!”, защото каква е ползата, че обичаш Господа, Когото не виждаш, а мразиш брат си” и така го правиш свой враг?!
Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник "враг”. Противникът е страна, с която се оспорват гледища, но врагът е нещо съвършенно друго. Прозвището "враг” е клеймо върху личната душевност.
И не се прозря идеята, че този "враг” е ръката на еволюцията, която ти сочи да разбереш, че там, в него, стоиш ти, стои човекът, нееволюиралият бог, стои твоят събожник.
Враждуването е полярно и то изхабява човека. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи!
Що за идея е да се противопостави човека като враг, да се внесе страх и в края на краищата да бъде отлъчен с проклятие! С тази идея ли се изгражда личността, която е не само част от обществото, същина на националния път и дух, но и същина на историческото служение във Всемирността?! Не трябва да се нагнетява отрицание, а да се извади живеца на злосторството, за да остане благоприятната трапеза на прощението. Щом човекът е бог в развитие, тогава естествената защита идва от това да браним този бог – наричан довчера враг, а всъщност нееволюирал наш брат. Тук е големият и дълбок смисъл в афоризма няма зло, има нееволюирало добро.
Време е да слезе от живот доктрината на дуалистичното начало за доброто и злото. Голяма битка се води с хилядилетия, за да се дойде до едно взаимно опрощение, което е новата формула на живота. Двубоят между добро и зло завършва с опрощението, като предоставя на злото продължаваща борба в себе си, за да се освободи от отрицателната енергия, а на доброто дава правото да върши еволюция. Човек трябва да се изживее в този двубой, а заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в осъществяващия се за божественост човек.
За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. От хилядилетия се водят битки за свободата на човека (често пълни с жестокости), но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека! И време е да се защити душата на човека от унижение и погубване, което дори самите религии прилагат, макар че няма вече инквизиции.
Стойностите, които не оскърбяват душата на човека, са най-ценното, което трябва да знаем и най-потребното, с което трябва да живеем. Човечеството се задръства от регламентации и закони, от грижи в безгрижието си. Но сега с будността на знанията на Мъдростта, която е свобода от ограничението, ще се изведе тезата, че като богове в еволюция трябва да имаме един свободен олтар на служението – без страх, без омраза, без проклятие."
През 2011 г. Ваклуш Толев представи книгата си "Духовните дарове на България" във Велико Търново. Тогава той попита присъстващите дали са си задавали въпроса: защо аристократизмът е изпреварил с хилядолетия пролетариата, когато еволюционното развитие би трябвало да е точно обратното? Авторът не даде конкретен отговор, но уточни, че трудът му третира проблема за вярата, а не за религиите.
През септември тази година тълкувателят на българската история и изследовател на духовността посети отново старата столица и представи втория том на изданието, съдържащо още мъдрост за душите, надеждите и бъдещето...
