От Килифарево, през Божи гроб до Джоко Росич - 1 част
личен архив
В две части ще ви представим кой е родолюбивият Роман Петров от Килифарево и колко е важно за знаеш, и пазиш родовата си памет. Как се стига до Божи гроб, къде са днес вярата и родолюбците, могат ли да се колекционират характери и как се стига до неповторимия и голям Джоко Росич?
Кой е Роман Петров? Особняк, чешит или обикновен християнин?
И трите думи са верни за мен. Цялата ми фамилия са такава - странни хора. Ние сме българи, но и балканци. За нас е присъщо топлината на Балканите. Може да се каже, че ние сме духовни бродници. Когато съм общувал с хора, които живеят в Западна Европа трудно разбират защо точно сме такива - темпераментни, силно обичаме.
Вие сте проучили вашия род до 1820 г. Лесно или трудно събирахме материалите и кои сте вие - Кьоровците от Килифарево?
Първите сведения, които говорят за създателя на рода е за Стоян, от село Гърците, над Вонеща вода. По стечение на обстоятелствата се явяват с родствена връзка с комитата Филип Тотю. След това се е преселил в Килифарево. Харамийската кръв е. За него се знае, че около 1820 година, около Кримската война, на територията на Шуменската крепост избухва чумна епидемия. Вземали за ангария българи, които работели като санитари при турците. Дядо Стоян тръгва за Шумен и успява след три месечни митарства да се завърне. Първата спирка е местност над Килифарево.
Там е било мястото, където всички са изкарвали карантинния 40-дневен период заради чумата. Храна им носели на не по-малко от 200 крачки и са си викали, за да чуят роднините им как са. След това ги посрещат и Стоян се установява в Килифарево. Той бил сам, решават да го сгодят. Неговата съпруга по това време е стара мома - на 24 години. Правят сватба и така създават рода.
А името на рода - Кьоровците, идва от една случка. Дядо Стоян свирил на гайда. Когато се прибирал от една сватба, подпийнал, пада на калдъръма и с ручилото си изважда окото. С годините в Килифарево се създава махалата на Кьоровците известна и до днес. Сега от рода сме в цяла България около 1000 души.
Интересното при нас е, че жената не е само домакиня. В нашия род тя стои редом до съпруга си, не зад него. Изневярата, разводът са непознати понятия в този род. Защото съществува интересната дума, която изчезна от съвременния български език - резил. Страшно нещо за времето си - да станеш за резил. Това е общественото порицание, което тегне като като петно, дамга, като белязан си, отхвърлен. Човек, в който вече не можеш да имаш доверие. Това е създало вътрешният, интересен свят на прадедите ми.
Подготвяте ли книга за родовата памет?
Аз правя проучвания. Мисля да направя страница на Кьоровския род в интернет. Правили сме изложба сме преди години с документи и вещи.
Какво се случва с рода в годините? Прародителите ви са успели да стигнат до Ерусалим...
Единият от братята на децата на Стоян, заедно с децата си активно започват да се занимават със земеделие. Това ги отвежда до светия град - Ерусалим. През 1816 година са ходили на поклонение там. Донесли са т.нар. савани - пана, с изобразен в средата гробът Господен, а отстрани различни евангелски сцени, свързани със самия град. Това е било нещо като документ, с който удостоверяват, че са били там. Когато започва изграждането на църква "Св. Архангел Михаил" в Килифарево, единият от братята участва като майстор строител в изграждането на храма. Това е неговата лепта.
Кьоровците не са били първите хаджии. Хаджитотевите са първите. По онова време се е пътувало около три месеца с конски впряг, през прохода до Одрин или Белово, оттам тези коти имат възможност се прехвърлят на Баронхиршовата железница до Истанбул. След това на параход и следват два маршрута - с отбиване на Родос и до Кипър, и продължават за да акостират в Яфа. С камили до Ерусалим. Само мъже са ходили тогава.
Това е било много скъпо начинание. Но поклонението на гроба Господен не е било комерсиално. Пътят на вярата, който го носите в душата си. Това е целта. Представлява катарзиса на вярата, възвисяването, вододелът на човешкия живот. След това посещение трябва да станете друг човек непременно - по-добър, милостив, духовно извисен и по-отдаден на хората.
Църквата е далеч от хората днес...
Когато говорим за времето, което е описано от акад. Антон Дончев "Време разделно" до "Българският Великден или страстите български" на акад. Тончо Жечев, ние виждаме нещо, което днес е невъзможно - ние живеем в един открит свят, вече консуматори. Не искаме да си задаваме въпроси, а искаме да получаваме отговорите. Без да си направим труда първо да си зададем въпросите на самите себе си - кои сме, защо сме тук, какво ще оставим след себе си. Нещо което ще ни накара да се замислим и за останалите поколения.
Казвате, че е добре всеки да знае житието на светеца си...
Да, хубаво е да се прочете в чест на кой светия, за да възпроизвеждате спомена за неговата мъченическа смърт или слава на земята. Да научим самите себе си на две хубави забравени думи - благодаря и извинявай. В общуването си навремето българинът, вървейки по пътя, като настигнел някой е казвал - "Добра стига", а другият отговарял - "И господ тебе да те достига". Отношението е важно.
Да живееш с вярата, да не се страхуваш да задаваш въпроси. Има редица духовници и митрополити, които горят във вярата. И Христос е казал - "Мнозина са призвани, но малцина са избрани".
Вие кога станахте хаджия? И какво бе усещането от посещението на Божи гроб?
Това бе поклонническо пътуване на 28 август 2008 година. Тогава така се случи, че в 12.00 часа на обяд влязох на поклонение, в място където свършва смъртта и започва животът. Така го чувствах. Много е интересно състоянието, в което бях, както и на хората с мен. Бях им казал - "Вие сте длъжни преди да стъпите на светата земя да прочетете четирите евангелия, които са в основата на Новия завет, за да преживеете и изживеете тогавашните събития". Това е уникално. Когато влязох в храма, се помолих за всички българи, Господ да ни дарува здраве, сила и надежда, за близки, приятели.
На 28 август по календара е Успение на Света Богородица. Голям празник. Ние го отбелязваме на 15 август. Атмосферата в целия град беше особена, приповдигната, не от самите жители, а от поклонниците от цял свят. Според евангелския разказ, там е било положено тялото. Чудото е винаги по Великден, възкресение Христово, когато свещите се самозапалват и то, когато влезе ерусалимският православен патриарх. Това е феномен.
Родовата Ви колекцията включва...
Пазя семейна икона, която е станала свидетел на най-важните и съдбовни мигове в рода ми. Едно писмо, написано от моя прадядо Стефан, имигрант в САЩ, което прилича на изповед, защото очите и писмата на имигрантите са винаги тъжни и пълни със сълзи. Няма весела гурбетчийска песен, нито хляб толкова горчив както този на скиталците далеч от Родината.
Защо станахте член клуб "Традиция"?
В рода ми има такава поговорка – "Мъжете пазят традициите, а жените ги завещават”. Така съм възпитан, в духа на българското, откърмен съм с песните и разказите за дедите ми, с които се гордея, с техния завет "Обичай Бога и България над всичко”. Това искам и да предам на онези поколения, които идват след мен, защото вярвам в тях и ги подкрепям, защото почитта поражда почит, а традициите – народна памет!
Разкажете за Америка и дядо Ви Стефан... и защо сте мерили всичко с "американски" аршин?
Много от моите предци са били имигранти – едни на гурбет в Русия, Влашко и Унгария, други поемат към далечна Америка - Новия свят. В началото на ХХ в., САЩ се превръща в "Обетованата земя” и за мнозина килифаревци, където те се опитват да намерят своето щастие. Така моят прадядо Стефан заедно с още 6-7 килифаревци след много премеждия, достигат до Америка. Започват работа на Трансконтиненталната ж.п. линия от Ню Йорк до Сан Франциско, с дължина от 3200 км.
Сред зноя на прерията и студа в едни най-трудните терени в света - Скалистите планини, заплащането на час е било 15-16 цента, при 10-часов работен ден, което правело 1.50 - 1.60 долара дневна надница, а знаенето на английски език увеличавало заплащането с 2 цента на час. Работният ден бил десет часа, независимо от дъжда, калта или снега и опасности, дебнещи отвсякъде.
Но, това не сломява характерите на българските имигранти, те се трудят и спестяват всеки цент, прословутата ни пестеливост – това било "секретът” за оцеляване в Америка. Дружи и споделя горчивия залък с друг килифаревец в Америка - Рашко Григоров. Една харизматична личност, благодетелят на Килифарево, пионерът на цигленото производство у нас, създателят на маслодобивната промишленост в България.
Аз съм инициаторът в Килифарево да има улица, носеща неговото име и считам, че изпълних своя дълг към един незаслужено забравен родолюбец и мой съгражданин. И ако Симеон Радев познаваше Рашко Григоров, то неминуемо би го включил в своята книга "Строители на съвременна България”.
По-късно прадядо ми натрупал начален капитал и понаучил английски. Установил се в Сент Луис, Илинойс, където отворил хлебарница. Но икономическата ситуация в САЩ се влошава, 1907 г. започва "депресията” и мнозина в САЩ остават без препитание, разорени и отчаяни от живота си.
На 7 април 1908 г. се провежда първата протестна демонстрация от българи в Чикаго по инициатива на Иван Досев. 600 българи гладни и безработни протестират пред Градския съвет. Демонстрацията е отразена от американската преса. Примерът от Чикаго е последван от нашите сънародници в Гранит Сити, прадградие на Сент Луис, в тази стачка участва и прадядо ми Стефан. След напрегнати преговори с управата на града и губернатора на щата Илинойс работниците успяват да получат работа и достойно заплащане на своя труд.
Прадядо ми Стефан подпомага издаването и разпространението на в. ”Народен глас”. Вестник който няма аналог в българското културно наследство в САЩ - продължава да излиза в продължение на цели 47 год., от 1907 до 1950! Когато вестта за обявяване на Балканската война през 1912 г. достига до Америка, нашите сънародници са обзети от небивал ентусиазъм. На 6 октомври 1912 г. се провежда първият грандиозен митинг на българската диаспора в САЩ, в който участват над 6 хиляди наши сънародници от щата Илинойс.
И тук, макар и далеч от родните си огнища, нашите сънародници са съпричастни със съдбата на "Майка България". Прадядо ми Стефан се включва в акцията, организирана от в. ”Народен глас” и откликва на повелята да се подпомогне изстрадалото ни Отечество, събраните дарения сред имигрантите и организациите в САЩ в размер на 20 000 долара са дарени на Българския Червен Кръст.
А това е малко известен факт от историята на българската имиграция и от националната ни история.
За това моите родители и близки винаги говореха с уважение за него. Той е жалон, марка, за това, как се служи на род и родина. Той е "американският аршин”, висотата на морала, когато поставиш идеалите на Отечеството над дребните бакалски сметки и еснафски щения, мярка с която се отмерва всеки в Кьоровския род...
Следва продължение...
